Тази сутрин старостта напомни за себе си.
Идваше. Приближаваше се бавно. Погледнах я. Приличаше на мен. Познатото лице ме гледаше още неразсънило се в огледалото. Искаше ли нещо от мен? Докоснах с пръсти косата си. Бавно, внимателно, както съм гледала да го правят по филмите. И започнах да ги броя. Спрях след третия бял косъм. Не може да са станали толкова, без да забележа!?! Къде съм била, докато русият цвят бавно е ставал сив?
Сега разбирам защо козметичните гиганти трупат милиони в банковите си сметки. Защо списанията за мода и лайф стайл набират популярност и в интернет пространството. Защо всяка втора жена поне веднъж в месеца му отпуска края – на парти с приятелки или трошейки пари в магазините, често пъти за ненужни дори вещи. Опитва се да избяга.
Да се скрие от старостта
Зад тоновете гримове, които всяка сутрин нанася с равномерни движения по лицето си. Зад пластовете червило, което оправя след всяка отпита глътка кафе или предъвкана хапка от служебен обяд. Зад шаловете. Зад високите яки. Зад слънчевите очила. Зад кориците на книгата.
Но как може да избягаш от себе си?
Повярвайте ми, не можете! Опитвам се всеки ден от мига, когато за първи път съм отворила очи, за да поздравя слънцето. Предизвикала съм толкова радост с идването си на този свят. И толкова сълзи. Все още ми е чудно как след толкова години появата ми провокира и двете състояния!
Неведнъж ми се е искало до мога да започна отначало. Сигурна съм, че на всеки му е хрумвала тази “гениална” идея. Особено, когато искам да спра времето, да повярвам, че тъгата е само сцена от филм, която се скрива с надписите на големия екран. Когато в душата ми е толкова пусто, че и да вия няма кой да ме чуе…
Тогава искам да се върна назад
Към миговете, когато съм се смяла и плакала от щастие, когато съм целувала и съм признавала, че обичам.
Когато съм тичала, за да го върна обратно в живота си.
Когато съм затваряла вратата, а съм знаела, че не бива.
Когато съм очаквала.
Когато съм се надявала.
Когато съм страдала. Когато съм живяла…
Искам, а знам, че не мога. Не бива. Миналото е като пъзел от спомени, които подреждаме всеки ден. Със залеза и старостта добавяме още едно парче от живота си. Едно малка частица, нищожна за Вселената, но всичко за мен. Защото, ако вчера съм била тъжна, а днес меланхолична. То утре със сигурност ще съм весела. И този път няма да броя среброто в косите си, а ще се усмихна на момичето в огледалото, за да видя онези искри в очите, които все още подлудяват мъжете. И ме карат да усещам, че съм жива!
Нали с утрото се ражда надеждата!?!
