Беше средата на януари. Снегът се беше оттеглил от алеите между блоковете, а слънцето грееше по същия ненормален начин, по който го правеше вече толкова много зими. Извадих от раницата цветни тебешири и начертах дама до 10. Изведнъж се бях оказала необичайно податлива на провокации.
Заподскачахме не на шега. Обувките ми бяха неудобни. Якето му дрънчеше и тежеше, както се оказа по-късно, от всичко, напъхано в него.
Кискахме се като хлапета, но въпреки това се стараехме да не настъпваме линиите. Правилата са си правила!
Събрахме погледите, особено на децата. Подхвърляхме камъка, скачахме от квадратче в квадратче. Какво се случваше около нас, не беше от значение. Забавлявах се и дори не се замислях, че с всяка следваща покорена цифра автоматично избирам опцията Start a new game пред Restart this game. Но не в
играта на дама до 10
Усещах, че се връщам – към себе си. Скачах упорито и се усмихвах широко. След няколко месеца щях да стана на 30. Бях извървяла дълъг път.
Тази начертана с разноцветни тебешири дама се оказа вододел – наглед незначителна случка, натоварена с цялото безсмислие на света, която те връхлита отведнъж, смазва ръждясалия ти вътрешен механизъм и запраща страховете в ъгъла. Тя сложи началото на нова посока, на нова игра.
Камъкът се затъркаля по квадратчетата. Аз само го следвах и не спирах да скачам. После внезапно се огледах. Всички твърдяха, че съм смела. Докато се чудех как да укротя пулса си, се питах:
“Как така! Страх ме е от толкова много неща, включително и от всевъзможни глупости. Страх ме е по няколко пъти на ден – понякога всеки ден. Къде тук е смелостта!”
Не знаех, че да избереш нова игра, независимо от житейския контекст, пред това да се потиш над една и съща безброй пъти, без да напреднеш, може да изглежда плашещо и дори невъзможно решение. Тогава ми се струваше най-нормалното нещо на света.
Днес – още повече
Сега, след толкова много скачане, знам, че смелостта не е липса на страх. Точно обратното, иначе би било безумство. Смелостта е осъзнаване и признаване на страха и крачка напред въпреки него. Очакване за емоционален, а понякога и физически дискомфорт; спокойствие, че е временен, макар и често да е продължителен, и концентриране върху резултата, върху онова, което ще бъде, след като неудобството свърши.
Решимост да се справиш, да издържиш. Нищо повече и нищо по-малко. Като на дама до 10 – хвърляш камъка и подскачаш цифра след цифра. Ако настъпиш чертата, не се отказваш от играта, а изчакваш отново реда си и продължаваш, докато стигнеш до 10. А после – Start a new game.
Мога да се закълна, че в онзи януарски следобед победих аз. Не само в играта на дама. Той твърди същото. Така и не можахме да стигнем до консенсус. Поражение, независимо от контекста, се признава трудно. Затова за такива спорове животът е най-обективният арбитър. Аз вече съм на следващото ниво. Той още хвърля камъка върху квадратчето Restart.
