Стефан Стамболов в историята е като Иван Вазов в литературата. „Носи“ на всякакви клишета и похвали. И двамата българи са „големи“, „велики“, „изключителни“, “ненадминати”, „талантливи“, „достойни“ и прочее. Правени са достатъчно упражнения по създаване на похвални слова за тях. Как обаче да оценим днес заслугите на Стефан Стамболов за България, заобикаляйки втръсналите до болка клишета?
Какво стои в основата на успехите му на политическата сцена?
Има познавачи, които поставят акцент върху филствата и фобствата на Стамболов. Той им се привижда в романтична светлина, като някой поетически персонаж, който знае „силно да люби и мрази“. И точно по любовта и омразата юнашка ще да оценяваме и днес геройствата му.
Тази представа, трябва да се каже, служи за окарикатуряване на българския Бисмарк Стефан Стамболов. Твърде сантиментална е, за да отговаря на истината. Стамболов е в компанията на запомнящи се държавници, които творят
политика, основаваща се не на морала, а на прагматичността
С популярността на такъв род политици завършва Средновековието и започва Новото време, епохата на националните държави и на националния интерес.
Във Франция първият прагматичен политик от най-висок ранг е кардинал дьо Ришельо. По негово внушение най-католическият крал (както бива титулован кралят на Франция) отказва помощ на католиците в Европа, а вместо това се съюзява с враговете им – протестантите. Целта на Ришельо – доминация на Франция в Европа чрез обезсилване на съперниците ѝ, е изпълнена. „В държавните работи онзи, който притежава силата, често притежава и правото“, пише той.
Другият голям държавник, с когото най-често сравняват Стамболов, е Ото фон Бисмарк. Железният канцлер успява да обедини Германия и да я направи най-силната държава в Европа за времето си. Негов принос в държавното управление е т.нар. реалполитик. Кисинджър я дефинира като способност да се използва всяка налична възможност, без да се държи сметка за идеологията. По думите на Бисмарк: „Политиката е изкуство на възможното, наука за относителното.“ А Хенри Кисинджър допълва: „На Бисмарк не му липсва увереността да действа единствено въз основа на собствените си преценки.“
Ако говорим за това чий наследник е Стамболов в идейно отношение – безспорно на първите големите политици на новото време: кардинал дьо Ришельо и Ото фон Бисмарк.
Казаното за тях важи и за Стефан Стамболов
Без да е теоретик или мислител, той осъществява на практика заветите им. Как по-точно?
Стамболов е първият начело на България след Освобождението, който създава тесни връзки с основните търговски партньори на страната. Преди него родната политика минава под знака на сантимента: признателност към освободителката Русия. Стамболов разбира, че в ново време – в 19-и век, „века на национализма“ – една държава се приема за успешна
само когато се ръководи от интересите, а не от емоциите
Икономическите интереси по време на Стамболов диктуват обвързване с Австро-Унгария, Германия и Англия. Тези държави са на челни позиции и в търговския внос, и в износа на Княжество България след Освобождението. В икономическо отношение те стоят много преди Русия, много по-важни са от нея. Сделките с тези страни са много по-печеливши за България. Да се строят жп връзки към западна Европа е по-изгодно, отколкото към Русия. Въоръжението на българската армия става с доставки отново от запад.
От днешна гледна точка е твърде логична политиката на Стамболов. Какво по-просто от това да се следват икономическите приоритети? Трудностите идват от факта, че светът тогава е разделен на сфери на влияние. Англия и Франция буквално си поделят Африка. По различни точки из света се водят войни за нови колонии.
България не се превръща в нечия колония и няма съдбата на африканските страни. Тя е освободена със силата на руското оръжие, което я включва в руската сфера на влияние. Стамболов оценява, че тази сфера на влияние
няма адекватен икономически израз
Политикът Стамболов посвещава делото си на измъкването на България от руската сфера на влияние, от която страната тогава няма икономическа изгода. И успява. Доказва, че България няма колониален статут и че българските държавници също имат правото да правят „голяма политика“.
В свое писмо от 1897 г. английската кралица Виктория пише:
„Никой не очакваше тогава (след Освобождението) българите да се проявят като държавническа нация, която да се експонира от такъв велик мъж като Стамболов.“
Трябва да се дава сметка, че политиката на Стамболов е подчинена на хладния разум и пресметливостта, а не чак толкова на чувствата (филии и фобии). Днес е изгодно да си партньор с един, а утре – с друг. Да съобразиш къде и какво е изгодно – това е „политиката на възможното“, за която пише Бисмарк. Това е кредото и на Стамболов,
този голям държавник на новото време
Английският пътешественик, дипломат, автор и военен кореспондент на London Evening Standard Ардърн Хюлм Биман дори пише биография, посветена на Стефан Стамболов. В нея отбелязва:
„Цяла Европа признава великите му заслуги и той стои на такъв висок пиедестал, щото никой от противниците му не може да досегне краката му.“
Оценките, давани на Бисмарк, важат в пределна степен и за Стамболов. Той обрича своето общество „на такъв стил политика, каквато може да бъде следвана само ако в него се ражда по един гений на всяко поколение. И в края на краищата „не успява да изработи модел, който съвременниците му да следват“.
Макар да има свои последователи в политическия живот на България (наричани стамболовисти), никой от тях не повтаря постиженията и успехите на духовния си баща. Стефан Стамболов остава уникален и ненадминат. За добро или зло.
