За мишките и хората
На изток от Рая
Гроздовете на гнева
Зимата на нашето недоволство
Улица Консервна
Тортила Флет
Да, всички тези книги, плюс още двайсетина са дело именно на Джон Стайнбек.
Стайнбек е баща на социалните романи
Разнищва теми като живота на село, усърдието на работника и морната му пот, която попива в земята. Критикува обществото по своему. Има Нобелова награда за литература, годината е 1962.
Но първо малко история.
Роден в една година с Ангел Каралийчев и Фани Попова-Мутафова.
Бродяга, човек, който може да оправи всичко у дома ви, просто защото обича да прави това. Работник в ранчо, незавършил университет. Цветен и пълнокръвен образ.
Впечатляващо е и че част от своя живот прекарва на кораб. Така преживява Голямата депресия. Както и със собственоръчно произведени плодове и зеленчуци.
[Вижте още: 15 пътешественически книги, които трябва да прочетете на всяка цена]
Стайнбек и цигарите. Вероятно те прекъсват линията на живота му в 1968 г., когато Стайнбек лично отива да провери какво очаква писателите отвъд тленността.
Но нека оставим Джон Стайнбек. Лично да ви разкаже за себе си с няколко прозрения за живота, замаскирани под формата на цитати.
Книгата е На изток от Рая.
Нека си припомним няколко избрани момента от нея. Позволете ми да започна с началото, което винаги ме е впечатлявало:
До Паскал Ковичи
Скъпи Пат,
Веднъж ти ме свари да дълбая някаква фигурка от дърво и ми каза: „Защо не ми издялкаш нещо?“
Попитах те какво искаш, а ти каза:
„Кутийка.“
„За какво ти е?“
„Да слагам разни неща.“
„Какви неща?“
„Каквито ми падне“ — рече ти.
Добре, ето ти кутийката. В нея съм сложил всичко, почти всичко, което имам, но тя пак не е пълна. В нея има и болка, и възбуда, добри и лоши чувства, зли и светли помисли, радостта на първозачатието, и малко отчаяние, и неописуемия възторг на съзиданието.
И освен всичко това — цялата ми благодарност и обич към тебе.
А кутийката пак не е пълна.
Джон
“Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва…
И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост.”
“Трябва да знаеш, че войникът е най-святото от всички човешки същества, понеже го подлагат на най-много изпитания, най-много от всички… Ето виж — откакто свят светува, човека го учат, че да убива хора, е най-недопустимото зло. Който убие, трябва да бъде убит, защото е допуснал огромен грях, може би най-грозния грях, който познаваме. А после взимаме войника, тикваме му смъртта в ръцете и му заповядваме: “Използвай я добре и умната!” И не му слагаме никакви спирачки. Върви да изтрепеш толкова много от тия или ония свои братя, колкото можеш! А ние за това ще те възнаградим, тъй като са те учили на друго, а ние го провалихме.”
“Хич и не се надявай да установиш, че хората разбират онова, което вършат. Толкова много неща се правят по инстинкт… както пчелата сбира мед или както лисицата си мокри лапите в ручея, за да заблуди кучетата. Може ли да ти обясни лисицата защо постъпва така? Коя пчела помни какво е зима, та да я очаква отново?”
“Има хора, които се плъзват към унилата помийна яма на службата, предават се и стават безлични. Но такива поначало не са били кой знае колко лични.”
“И понеже животът и постъпките на богатите са една мистерия, кой би могъл да знае какво им трябва и какво не им трябва? А каква нужда има сиромахът от стихове, от живопис или от музика, на която ни може да пее, нито да танцува? Подобни неща няма да му помогнат да събере реколтата, нито да осигури някоя дрешка за гърбовете на децата си. И ако въпреки това той има такива интереси, значи има може би причини, неподлежащи на чуждото внимателно око.”
“Когато две събития имат нещо общо, било по своето естество или по време и пространство, ние правим радостното заключение, че са сходни, и благодарение на тази наша склонност съчиняваме чудеса и сетне ги превръщаме в разкази.”
“Още много млада, Кати научи, че полът, с присъщите му копнения и мъка, ревност и забрани, е най-смущаващият порив у хората.”
“Всеки таеше своя малък ад в себе си, а пред хората се правеше, че той не съществува, но затънеше ли в него, ставаше безпомощен.”
“А каква свобода биха могли да притежават мъжете и жените, ако не бяха постоянно лъгани, измамвани, поробвани и тероризирани от телесната си страст! Единствен недостатък на такава свобода е, че без нея човек би изгубил всичко човешко и би се превърнал в чудовище.”
“Никой не може да каже как и защо ужасът обхваща един родител. Разбира се, много пъти се страхуваш, без да има никаква причина. И това най-често се случва на родители с едно дете, на които им минават най-черни мисли, че ще го изгубят.”
“В наши дни системата на публичните домове е до известна степен на отмиране. Учените сочат различни причини. Някои твърдят, че упадъкът на морала сред девойките е нанесъл смъртен удар на публичния дом. Някои твърдят, че упадъкът на морала сред девойките е нанесъл смъртен удар на публичния дом. Други, навярно по-идеалистично настроени, изтъкват, че полицейският контрол в по-разширени мащаби постепенно ликвидира тези домове.”
“Защото светът се променяше, невинността си бе отишла, добродетелите също. Върху ръждясващия свят бе плъзнала тревога: какво ли не бе изгубено — и добрите обноски, и безгрижието, и красивите неща!
Жените повече не бяха дами, а и не можеше вече да се вярва на джентълменската дума.”
“Беше време, когато предните копчета на панталоните биваха здраво закопчани. Но мъжката свободия кипва. Дори детството вече не бе тъй хубаво, то просто не беше като едновремешното. Каква бе тогава детската грижа, освен да си намериш един по-хубав камък, не съвсем закръглен, а плосък, огладен в реката, който да влиза в направената от стара обувка прашка? Къде отидоха всички хубави камъни, къде отиде онази простоватост?”
“И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи.
Може да са съвършено лични, но те ни свързват със света. Те са майката на всяко творчество, те придават разликите на отделните индивиди.”
“Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: „В какво вярвам? За какво и срещу какво трябва да се боря?“
“Нашият вид, човешкият, е единственият съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие — ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване.
Неговата безценност се крие в самотния ум на отделния човек.”
“Силите, вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност — човешкия ум. Свободното, незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашият човешки вид.”
“Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.”
“Навярно у всекиго от нас има по едно скрито блато, в което се въдят и растат, и укрепват всякакви грозни и долни неща. Ала ние ограждаме тези плаващи твари и рекат ли да изпълзят навън, подхлъзват се и падат назад. Не е ли обаче възможно в мрачните блата на някои хора злото така да се развие, че да се прекачи през оградата и да плъпне на свобода? Няма ли такъв човек да стане за нас чудовище? И не сме ли по някакъв начин сродени с него чрез тези наши скрити води? След като ние сме ги измислили, би било абсурдно да не разбираме еднакво и ангелите, и дяволите.”
