“- Какво е това глупости?
– Представи си, че си на морето, на плажа, вятърът вее косите ти. Представи ли си?
– Да.
– Ето, всичко останало са глупости!”
Не помня къде прочетох този диалог най-напред, може би тук. Помня, че после го виждах на различни места за вдъхновение. И всеки път стомахът ми се свиваше, защото си давах сметка, че съзнанието ми е заето с прекалено много от това “всичко останало”.
Бях готова да споря. Да споря до пълно изтощение с идеята на горното послание. Защото – как така единственото значимо нещо в живота ни ще бъде някакво си море, било то с плаж, вятър и развени коси. А кой ще го плати? Как ще стигнем? С кого ще бъдем? Ами после, като свърши?… Все въпроси за
“глупостите”, които плащат прищевките
Въпроси, които изискват контрол и организация.
Въпроси, които може да си задава само човек, чиято коса не е била разрошена.
Докато един ден не го връхлети вятърът. Краката му не усетят моментността на прашинките пясък и не нагазят във вечността на водата до над коленете. До шията. Без спасителен пояс. С поглед, закотвен отвъд хоризонта.
Тогава условностите спират да имат значение. Защото нищо няма значение. Единствено усещането, че си жив. Че си бил щастлив, дори сега да не си, защото щастието е единственото измерение, в което миналото означава, че можеш да имаш и бъдеще. Където има как да го срещнеш отново.
А сега?
Сега е единственото време, в което няма измерение. Което е необятно, понеже побира всички пресечни точки на “помниш ли…” и “представи си, че…”. За да можеш да ги срещнеш обаче, трябва да освободиш пространство и да се настроиш за случването на тази среща.
И ето че вече си на брега, стъпваш бос по дюните, с коса, пусната да лети с вятъра, и кожа, подправяща целувките със сол! Ето че няма значение как си стигнал и колко ще останеш, къде ще нощуваш и има ли къде да се върнеш. Ето че всичко това са глупости. Или “умности”, всъщност. Тоест –
въпроси на ума, за които сърцето нехае
На него му дай хоризонти, които да прескача с пулса си. Приливи, които да изпомпва с едно свиване. Песъчинки, които да запълват кървящите му пробойни.
Дай му късчета време, от които да си сглоби настояще.
Дай му представа, за която да се хване и да изплува.
Дай му днес.
