В историята са известни доста примери за развиване на Стокхолмски синдром. Най-често го свързваме с отвлечени хора и такива, взети като заложници. Но такъв синдром развиват и жертвите на домашно и сексуално насилие, трафик на хора, кръвосмешение, военнопленници, членове на религиозни култове и секти, роби, проститутки и др.
Популярният Стокхолмски синдром не се счита за официална диагноза в психологията. Според лекарите това е състояние, породено от конкретна ситуация и настъпващо вследствие на механизми и инстинкти за оцеляване. Жертвите, при които се отключва, изпитват положителни чувства към своите похитители или насилници. Често започват да се идентифицират с тях и изпитват съчувствие към техните подбуди и цели за извършване на даденото престъпление.
Тези странни симпатии към насилниците са определяни като ирационални чувства. Те са коренно противоположни на чувствата, изпитвани по принцип от жертвите на подобни престъпления – страх, омраза, отчаяние, презрение. Своеобразното
влизане в съюз с похитителя
е защитен механизъм, който някои хора отключват (най-често несъзнателно) с цел собственото си оцеляване. От страх, че позитивните им чувства може да бъдат възприети като фалшиви, те започват искрено да вярват в истинността им. Затова и възстановяването от Стокхолмски синдром, и осъзнаването на реалността такава, каквато е, в крайна сметка се оказва нелесна задача. Техниката, прилагана от психолозите и психиатрите в случаите на Стокхолмски синдром, е подобна на тази, използвана при лечението на ПТС (Посттравматичен стрес). В зависимост от конкретния случай тя може да бъде придружена и от терапия за депресия, ниско самочувствие и самооценка и други.
Смята се, че по-предразположени към развитието на Стокхолмски синдром като цяло са жените. Статистическите данни за това колко от похитените хора развиват това състояние са колебливи. И все пак процентите варират около 8.
За първи път терминът Стокхолмски синдром е използван през 1973 г. от шведския криминолог и психиатър Нилс Бейерот. Той е повикан, за да обясни странното поведение на четиримата заложници от банковия обир в шведската столица, за който ви разказахме в този текст. Но нито Бейерот, нито някой друг в този момент има обяснение на феномена. Затова първоначално той е обяснен по най-елементарния начин – като промиване на мозъка не жертвите от похитителите.
По-късно се появяват и други подобни случаи. Имало ги е и преди това, но не са наричани с това име. Синдромът всъщност никога не е изследван особено подробно и много неща, свързани с него, си остават загадка и до днес. Едно обаче е сигурно – колкото по-дълго време прекарват заедно похитеният и насилникът, толкова по-вероятно е
да се развие Стокхолмски синдром
Въпреки че, както показва примерът по-горе, дори и само няколко дни са напълно достатъчни. При поява на Стокхолмски синдром жертвите са доста объркани. Изпитват нелогични, но силни и, както им се струва, напълно истински чувства на привързаност към своите агресори. Възприемат липсата на психически и физически злоупотреби върху себе си като жест на доброта и благородство от страна на престъпниците. Започват да им симпатизират и да изпитват чувство на благодарност към тях. Желанието за оцеляване се оказва много по-силно от чувството на омраза.
Сред най-популярните случаи на Стокхолмски синдром се нарежда историята на Мери Макелрой. Отвлечена е и държана в плен от 4 мъже през 1933 г. Доста преди странната ѝ привързаност към похитителите да получи своето име и да намери някакво, макар и не достатъчно задълбочено, обяснение. Друг такъв случай е отвличането на 10-годишната Наташа Кампуш, за която преди време ви разказахме в Lifebites.bg. Но примерите са толкова много, че дори не се наемаме да изброяваме поименно всеки един от тях. Ако вие сте се впечатлили от някой конкретно, ще се радваме да споделите с нас. Можете да го направите в мястото за коментари под текста или на нашата Фейсбук страница.
