– Ужасно ме е страх, ужасно! Моля те, не искам да отлагаме нищо. Нищичко, нито за миг. Нито една целувка, нито една усмивка, нито каквото и да е. Не искам да отлагаме нищо за утре. Животът си отива просто ей така. И не притежаваме не само утрешния ден, нямаме дори следващото си дихание.
– Да, животът си отива ей така. За това си ужасно права. За съжаление никой не може да си купи живот. Не може да си купи повече живот.
– Много ме е страх!
– Стига! Успокой се! Отивай да се къпеш!
Толкова много хора си отидоха напоследък. Толкова много внезапна и безсмислена смърт. Жестоко подранила. Боли. От чуждата болка боли.
Душът плющи. Водата се блъска в неприемането и се слива със сълзите. Сълзи на гняв. Сълзи с глас. Яростна съпротива. Умът приема, няма избор, принуден е. Но отказва да проумее. Търси логика там, където не му е дадено да достигне.
Защо! Защо! Защо! Не е честно! Не е редно!
Що за план е намислила Вселената
Защо 4-годишно дете трябва да остане без баща, докато в същото време 93-годишна вегетираща жена пази разсъдък колкото да се моли всеки ден да отиде на небето при починалия си преди 20 години съпруг! Моли Бог за тази последна милост. Всичко е толкова несправедливо и неразбираемо. Защо момче на 27 години изчезва внезапно, за да видиш случайно след 2 седмици снимката му на… некролог. А в другия край на града млада жена се моли майка ú да си отиде, за да спре мъката! Що за закономерност е това!
А се упражняваме час по час върху чувството си за сигурност. Издевателстваме върху него. После го браним разпалено, вкопчени в спасителен пристан, който се оказва илюзорен при поредната внезапна, парализираща смърт. Каква сигурност, Боже мой! Единственото сигурно е не че всички ще си отидем един ден, а че може да си отидем в този миг.
Просто ей така
Някак си се учим да сме философи и да приемаме, че всичко е преходно, но не слагаме себе си в това всичко. А ние сме най-преходните. Дрехите ни ни надживяват. Съдовете, в които се храним, ни надживяват. Боклукът, който сме произвели, ни надживява. А човешкият живот е като свещ. Духне вятърът и я изгаси. Всичко свършва за едно (без)дихание време.
После… После ставаме мъдри, защото изведнъж признаваме, че всичко е поправимо. Единствено човек не може да се върне от онзи свят.
Ужасно ме е страх
Не за мен, а за тези около мен. Не заради това какво би било след това. Ще бъде – някакво и някак, неизбежно е. Заради пропуснатите възможности да бъдем заедно ме е страх. Заради това, че продължаваме да ги пропускаме. И се аргументираме с кухи неможения.
Не искам да отлагаме нищо. Нито една целувка, нито една прегръдка, нито една усмивка, нито една скъпа среща, нито дори бърз разговор по телефона. Не искам да отлагаме нито една възможност да си поговорим за понякога банални неща, да пием блудкаво кафе или евтино вино – все тая, но да го пием заедно. Не ме интересуват големите неща, не искам да отлагаме дребните, ежедневните, тези, които иначе не забелязваме.
Защото животът си отива просто ей така
И не притежаваме дори следващото си дихание.
Душът спира, гневът не. Само още минутка в банята, за да се слеят следите от сълзите по лицето с влагата от парата. Само още минутка. После ще изляза, ще се облека и ще се прегърнем. Ще звънна на нашите, за да ги чуя, нищо че е никое време. Ще целуна детето и ще му кажа, че го обичам, защото напоследък повече правя забележки. И ще си налея чаша вино, ще вдъхна дълбоко аромата на филийката хляб и… няма да сгъна прането. Него мога да отложа. Всичко друго “дребно” не.
