Най-големите артисти са такива, защото са големи като хора. И той е голям, много голям. Той е празник. Стоян Радев е магия, която ако ти се случи да видиш веднъж, те омагьосва завинаги.
Когато го гледаш на сцената или на екрана, се влюбваш моментално в тези сини очи, които те хипнотизират и за дълго остават в съзнанието ти. Когато говориш с него, смехът му те заразява и ти става едно
приятно и уютно
все едно говориш с приятел, с когото не си се виждал от години.
Отдавна исках да го разпитам за нещата от живота, театъра и киното, но все не успявах, заради супер натоварения му график във Варненския театър, на снимачната площадка, актьорската школа, която води и още куп ангажименти. Най-накрая все пак го хващам в София, където е дошъл за раздаването на Икарите. Имаше номинация за водеща мъжка роля в Кавказкият тебеширен кръг, а столичната публика имаше и удоволствието да го види на сцената в Пухения в Театър 199.
Варненци са далеч по-облагодетелствани – на 12-ти март излезе режисьорската му премиера на представлението Криворазбраната цивилизация. С нея беше отбелязана 95-годишнината от създаването на театъра. Около това се завърта и разговорът ни. Вижте
какво си казахме със Стоян Радев
– за жените, за връзката между изкуството и финикийските знаци, защо не “трябва” да се ходи на театър и какви са реалните проблеми в родната култура.
Стояне, къде се чувстваш по-силен като актьор или като режисьор?
Аз силен никъде не се чувствам, нито на едното, нито на другото място. Не е хубаво артистът да е много уверен. Увереността ще даде едно спокойствие, а в изкуството спокойствието пречи на креативността. Когато си неспокоен сетивността ти се изостря, а това е добре за артиста.
Ти си режисирал над 10 представления. В някои от тях работиш само с жени? Как се работи с много актриси на едно място?
Актрисите са войни. Да, те са по-емоционални, по-шумни са и аз след първата седмица при репетициите на Домът на Бернарда Алба бях останал без глас. Обаче актрисите са войни в истинския смисъл на думата. Много по-малко капризни от нас, мъжете актьори. Жените са по-доверчиви. Което означава, че са силни, защото
силните хора се доверяват
Слабият човек не може да се довери и на кредит дори. Аз имам в себе си възхита от жената като творение. Мисля си, че разбирам жените. Колко е спорен въпрос, разбира се, и аз нямам отговор на него. Това че ги харесвам толкова и това че смятам, че жените наистина са по-добрата половина от човечеството, ми помага да се справя режисьорски.
Варненският театър е много успешен театър с изключително силна трупа. На фона на проблемите с провинциалните театри вие продължавате да поддържате едно много високо ниво. Салоните ви са пълни. Каква е формулата?
Трудно ни е, разбира се. Нашият театър не е по-различен от всички останали театри. Опитваме се да правим колкото се може по-малко компромиси с качеството. Много е трудно, няма пари.
Но няма смисъл да се оплакваме. Защото цялата ни нация е в блато. И да тръгне един, който е в блатото да вика: “Ох, аз съм в блато, ох аз съм в блато” е безмислено. Смисъл има, ако се опитаме да излезем от блатото. Ние не правим опити в тази насока. Почнахме даже да свикваме с това.
Всичките скандали и патардии покрай театрите се разгърнаха точно затова, защото нашите, да го кажем, шефове, тези, които в Министерството на културата би трябвало да бъдат нашите стожери, точно те са тези, които казаха: “Вървете към блатото”. Никъде по света няма да се намери актьор, който да е съгласен с това нещо. И разбира се, че
ние ще даваме отпор
Те скандалите изобщо не са за пари. Те са за това, да се субсидира правенето на изкуство. Изкуството да не се измерва с финикийски знаци. Не може да се слагат под общ знаменател шоу програмите, развлекателната индустрия и сериозното изкуство. А те се опитват да ги слагат.
Развлекателната индустрия е едно, театърът е второ, а операта е трето. Единственото общо между тях е, че се развиват на сцена. Когато ги сложиш под общ знаменател и искаш да изкараш от тях единствено и само пари, си даваш сметка
колко по-голяма е печалбата
но тя е по вертикалата, а не по хоризонталата. Но това би трябвало да го знаят в Министерството на културата.
Странно е, че в момента в Министерство на културата министърът е художник, зам.- министърът – театрален режисьор и те искат да ни кажат, че ние, хората на изкуството трябва да се движим по хоризонталата. Няма как да се приеме такова нещо. Проблемът не е в заплатите.
Ходят ли хората във Варна на театър?
Хората във Варна ходят на театър нито повече, нито по-малко откъдето и да е. Последните няколко дни ходих на няколко постановки на софийските театри и виждам, че посещаемостта в София не е по-различна. Във Варна най-сериозните ни заглавия, класическите са най-посещавани. Това не са
булевардни комедии
такива каквито министерството на културата смятат, че трябва да се правят, за да се печелят пари. Ричард Трети например, едно дълго представление, класическа Шекспирова драма дълги години беше хитово и продължава да бъде. Вуйчо Ваньо на Чехов също се радва на огромен интерес.
Вие не разчитате на т. нар. “мечки” във вашите представления. Във вашия театър няма представления с популярни от екрана актьори с цел да се привлече повече публика?
В нашия театър имаме популярни лица от екрана, но те са там не защото са “мечки”, а защото са добри актьори и тези роли са подходящи за тях.
Имал си покани от софийски театри да играеш в столицата, защо избра да останеш във Варна?
За мен няма значение в какъв театър ще играя. За мен има значение да правя театър, такъв какъвто на мен ми харесва и не на последно място да го правя там, където ми харесва. Варненският театър и Варна като град е това място.
Аз играя вече няколко години в Театър 199 в постановката Пухения, но никога не съм имал стремежа да кръстосвам Раковски и да бъда столичен артист.
В началото на март на големия екран излезе черната комедия Събирач на трупове. Ти си в главната роля. Защо се съгласи да участваш?
Срещнах се с режисьора Димитър Димитров. Той ми каза едно изречение, с което веднага ме спечели. Изречението беше: “Аз искам да направя филм за красивото в грозното”. Съгласих се веднага, но му казах за всеки случай да ми даде сценария до го погледна. Наложиха се
малки корекции
защото трябваше през цялото време да карам трупарката, а пък аз не шофирам. За мен беше огромно предизвикателство, защото образът, в който трябваше да се превъплътя е много далеч от мен като натюрел и човешки, и актьорски.
Бях много внимателен, трябваше да го напипам и внимателно да го водя. Колко ми се е получило е отделен въпрос. Разбира се, има какво да се желае още, винаги има какво. Слава Богу, филмът се харесва от зрителите и това е най-важното нещо.
Ти участваш в няколко сериала с много силни роли. В “Дървото на живота” и в “Седем часа разлика”, ролята ти е на психопат, а в “Недадените” и в “Събирач на трупове” играеш добър човек. Кое се играе по-лесно?
Нищо не се играе по-лесно. Плюс това е много важно да се проследи образът и да се разбере защо лошият човек и психопатът са станали такива. В Седем часа разлика играя човек, който е откачил в следствие на това, че неговото седем годишно момиченце е брутално изнасилено и убито. Това не е лош човек, той е станал такъв в следствие на всичко това, това не го прави лош човек в никакъв случай.
Какво ти се играе още?
Всичко (смее се).
Има ли някоя голяма роля, която искаш да изиграеш?
Никога не съм мечтал за голяма роля. За мен е по-важно да се събере хубав екип и да се получат нещата, отколкото да съм в главната роля.
Ти живееш, работиш и си по цял ден със своята съпруга – актрисата Веселина Михалкова. Какво се случва в семейството на двама актьори, как ви се получава?
Ами съвсем естествено ни се получава. Ние работим и
живеем заедно вече 25 години
това е по-голямата част от моя живот. Ние мислим по много сходен начин и това може би помага. Освен, че имаме по-специфична професия, всичко друго ни е като при другите семейства.
И нашите диалози са най-тривиални: “Ти плати ли сметките? Добре тогава аз ще напазарувам…”
– Трябва да пуснем прахосмукачка.
– Ми аз не мога на репетиции съм.
– Ами и аз съм на репетиции.
– Ми ще си стои мръсно тогава…
Но се разбираме и всичко е наред.
Защо трябва хората да ходят на кино и на театър?
Хората не трябва да ходят на кино и на театър. Хората не трябва да ходят на концерти, не трябва да четат книги и не трябва да ходят на изложби. Изобщо не трябва да правят нищо свързано с изкуството. Хората трябва да възпитат в себе си невъзможността да не са там. Невъзможността да не обвържеш себе си с изкуството.
“Трябва” не е хубава дума, защото тя някак те задължава.
Ако ти не ходиш на театър, ти си простак?
Не, не си простак, но ще бъдеш ограничен, защото душата ти няма да има пълнота. Необходимостта да се възпитаме в тази посока е важното нещо. Не защото трябва, а защото другояче няма как да бъде.
Ти трябва ли да се храниш? Трябва ли да дишаш? Трябва ли да се изкъпеш? Ти не можеш без това. А защо мислиш, че душата ти може? Защото просто не я виждаш, защото не ти стържат червата на душата, да ти кажат – аз съм гладна душа.
Ето това е много важно нещо, което трябва да се възпитава в децата. Хич не е случайно, че театърът в България се е появил от даскалята преди стотина години и повече в училищата.
На този етап от живота си чувстваш ли се щастлив и завършен?
Аз съм щастлив човек, завършен не съм. Ако имам съзнание на завършен човек, трябва да лягам и да мра. А имам още много неща да науча в този живот.
