Това е разказ за тези, които са влюбени в историята. За тези, които са мечтали като деца да тръгнат по следите на забравени исторически реликви. За любителите на сумрачни тайнствени храмове и чувството, което изпитваш, след като си стигнал до дълго търсен отговор. В случая вълнението предизвика свещникът, дарен от Колю Фичето (чийто наследник съм и аз самият) на търновска черква. Една от малкото запазени вещи на Майстора.
От малък обичам да се ровя в загадките на миналото
Тази ми страст е подклаждана и от средата, в която съм пораснал. Семейството ми е с дълга история и винаги около мен е имало стари вещи, принадлежали на предците ми. Предавани от поколение на поколение, някои от тях стигнаха и до мен през годините.
Всичките ми приятели знаят за страстта ми към историята, а някои от тях работят в музеи и са професионалисти. Сред тях е Десислава Вутова, която работи в Музея на народните художествени занаяти и приложни изкуства в Троян. Често се чуваме по телефона и имаме негласно споразумение да споделяме информация, когато попадне по време на работа на нещо, което би представлявало интерес и за мен.
Един ден Деси попаднала на книгата Ковано желязо – художествени творби на българските ковачи преди Освобождението. Докато я преглеждала по повод работата си в музея, забелязала на една от страниците нещо, което мен със сигурност би ме развълнувало. Веднага ми изпрати снимка на страницата от книгата. И се оказа права. Там с трепет видях стар железен свещник от ковано желязо и няколко реда за него.
Този свещник бил подарен на черквата Св. Атанас, а в скоби бе добавено името Св.Св. Кирил и Методий, във Велико Търново от Никола Фичев. Най-важното в случая беше, че според малката рисунка в книгата, свещникът е бил надписан от Колю Фичето заедно с годината на даряване, за да се знае от кого е.
Често съм чел за именития си предшественик, но този път беше различно. В стара книга бях попаднал на информация за вещ, която за кратко е принадлежала на майстора, а освен това е и подписана с неговото име. На всичкото отгоре, ако намерех черквата и тя е все още действаща,
бих могъл да се докосна до вещ, до която се е докосвал и той
Прецених, че това ще е едно от най-вълнуващите неща за мен през годината. Веднага започнах да правя планове кога ще е най-добре да посетя Търново, за да тръгна по следите на свещника-реликва. Беше началото на лятото и удобно време при всяко положение щеше да има, освен това бях получил много любезна покана от стопаните на Хан Хаджи Николи за гостуване в старопрестолния град.
Стопаните на Хан Хаджи Николи Силвия Йорданова и Любомир Марков ме посрещнаха много сърдечно. На следващата сутрин бяхме седнали на двора на хана, постлан със стари плочи. Попитах дали знаят за съществуването на черква с името Св. Атанас. Отговорът им бе, че няма такава черква. Знаеха обаче къде е черквата Св. Св. Кирил и Методий (пояснението в скоби в книгата).
Не ми трябваха и двадесет минути, за да тръгна по стръмните търновски улички към заветната цел. Стъпвах по калдъръмени криви улици, изкачвах стръмнини и се спусках покрай стари натежали чардаци, надвесили се отгоре ми. Два пъти се наложи да питам хората, които срещах, по кой път да поема, понеже имаше странни несиметрични кръстовища.
Минах покрай доста голям паметник на Петко Рачов Славейков в цял ръст. Оказа се, че е роден в къщата, която беше точно срещу паметника. Това сякаш ми подсказа, че вече съм съвсем близо. Продължих нагоре и стигнах до нещо като площадче, от което пак тръгваха няколко улици, вече разположени на равното.
В този момент съзрях високата камбанария на черквата, която беше в единия край на двора точно над улицата. Тръгнах към нея, но
сякаш черквата не искаше да ме допусне толкова лесно до себе си
Портата, която беше под камбанарията, бе затворена с катинар. Огледах се безпомощно и си помислих, че съм уцелил точно времето, в което няма никой и черквата е затворена. Тогава една жена изненадващо заговори зад гърба ми.
Явно съзнанието ми беше прекалено заето в момента и не я бях забелязал. Тя ми каза да заобиколя цялата черква и там съм щял да намеря основния вход. Отдъхнах си и й благодарих. На посоченото място видях широка каменна стълба, минаваща под арка, на която бе изписано името на храма. Стълбата водеше към скоро окосен и добре поддържан двор. В дъното се извисяваше камбанарията, а от ляво беше същинската сграда на храма.
Фронталната фасада се открояваше с така известната от възрожденската архитектура и въведена от Никола Фичев „кобилица”. За да се влезе в преддверието, трябваше да се изкачи още една по-малка каменна стълба. Точно пред храма жена на средна възраст почистваше входа и поливаше цветя, които красяха входа. Попита ме дали искам да вляза в храма, а аз вече бързах нагоре.
[Още по темата: Последната черква на Фичето]
В този момент усетих, че ми става горещо и че ризата ми се мокри. Пристъпих прага и в сумрака пред мен се открои предмет във формата на кръст. Една мълниеносна мисъл мина през съзнанието ми, но моментално погледнах по посока на жената, която ме предвождаше. Сенките от вътрешността вече започваха да придобиват своите очертания. Очите ми привикваха към полумрачното помещение. Застанах пред масата, на която бяха подредени свещите и протегнах ръка с банкнота, с която да закупя две. Ръката ми потрепваше.
Съмнението, породено от неясните контури на кръста, който видях на влизане, не беше ме изоставило.
Свещникът-реликва!
Аз всъщност мислех само за това. Подавайки банкнотата и още преди жената да ме заговори, аз казах, че съм потомък на строителя на храма. При това жената възкликна учудено и с интерес. Не дочаках да продължи и ѝ казах, че съм дошъл да потърся нещо много важно за мен и което съм сигурен, че съм видял на влизане. Тя ме попита какво по-точно търся, а аз ѝ отговорих, че обектът се намира зад гърба ми и е подарен от Колю Фичето на храма след построяването му. Помолих я да го донесе.
Жената от храма, чието име във всичкото вълнение не успях да науча, събра дланите пред лицето си, нетърпеливо заобиколи масата и почти тичешком донесе свещник във формата на кръст от ковано желязо и висок около 120 см. Веднага познах, че именно този свещник беше нарисуван в книгата, която Десислава Вутова от музея в Троян ми бе изпратила. Съвсем ясно усетих, че настръхнах.
Сега оставаше най-важната част. Да погледна на светлина дали наистина върху свещника присъстват онези букви, които обозначават името на именития ми праотец, в другия край – годината на дарението. Протегнах ръка и хванах свещника точно там, където най-вероятно го е държал и Уста Колю Фичето и пристъпих към един от прозорците. На тънката струя светлина успях да различа заветните букви, оставени от първомайстора, за да се знае кой е дарил свещника.
Изпитах невероятно облекчение. Беше невероятно, че с помощта на приятели съм успял да открия още една от единиците вещи, за които се знае, че са принадлежали на Колю Фичето. Когато казах, че съм намерил това, което търся, жената от храма пожела да види със собствените си очи.
В тях имаше радостни сълзи
Честно казано, когато Десислава Вутова ми изпрати снимка от старата книга, не вярвах, че тази реликва се е запазила до наши дни. Предполагах, че е възможно храмът да не съществува вече и черковната утвар да е преместена в друг храм или да е притежание на музея в Търново. Не отдавах голяма възможност на това да успея да го видя или докосна, но ето, че когато човек силно вярва и следва целите си, всичко е възможно.
