Ето, и половината февруари се изтърколи. Утре всичко пак ще е цветя, сърца и балони. Пак ще се развихри тъпият спор за и против Свети Валентин, пак ще мерим колко струва любовта, ще коментираме идеалния подарък и ще си напомняме, че всеки ден е Свети Валентин, щом наистина се обичаме. Полемиката около празника на влюбените сама по себе си се превърна в клише. Противно ми е да нагазвам в нея. Няма и смисъл.
Нека има празници!
Но докато някои някъде се плюнчат по безпредметни псевдотеми, очите ми ще се пълнят с усмихнати хора, стиснали в ръцете си я кичозен балон сърце със сребрист надпис I love you, я клюмнала от разнасянето цял ден роза, я смешно-сладко плюшено мече Made in China, левитиращи, макар и само на милиметри от земята, окрилени от удовлетворената простичка, но всъщност огромна емоционална потребност да бъдеш избран. Ти!
“Днес, тук и сега, искам да ви покажа, мили хора, че съм щастлив, защото някой ме обича. Мен. Красив, грозен, млад, стар, благ, заядлив – какъвто ще да съм, но съм избран.
И се чувствам специален
защото друго човешко същество иска да съм част от неговия свят и иска да го покаже на всички – макар и с тази тъй елементарна демонстрация. И съм щастлив, защото в този миг някой ме обича и мисли за мен и нищо друго няма значение!
Аз може всеки ден да получавам цветя и прочее, вие може всеки ден да ме виждате с тях по улиците, но никога няма да знаете повода. А истината е, че повод няма, просто ме обичат. За мен това е по-ценно от всичко. Затова днес, с моята роза в ръка, искам да ви покажа, да знаете, че съм от избраните.”
Защото Свети Валентин е празник на избраните
И на онези, които не се страхуват да заявят избора си, независимо с какъв срок на годност ще бъде. Само за днес, до утре, за три месеца, за пет години, завинаги – няма значение. Валиден в момента и достатъчно емоционално зареден.
Излишно е да си повтаряме колко е важно да бъдем избирани всеки ден. Отдавна сме наясно с това. Но сме и наясно как гали мислите, сърцето, душата, самочувствието да бъдем избрани открито, пред всички.
Знам, знам, знам – показността, прекалеността, демонстрацията…
Нека не бъдем прекалено сурови. Когато обичаме и сме обичани, сме ексхибиционисти. До един. Който отрича, или лъже, или не си признава, или още не го е осъзнал! Така е нормално, така е редно, така е здравословно. Любовта трябва да се вижда, да грее, да усмихва, да не се крие. Суеверията няма да я направят вечна. Твърде малко истински неща ни останаха, които да показваме и на които да се радваме. Нужно ни е да ги виждаме, за да вярваме, че не са дефицитна стока, че не са изчезнали. И тя е на първо място. Да,
Свети Валентин е ден за ексхибиционизъм
Не ден за остойностяване на чувствата, за събирането им в играчка, цвете, вино, вечеря, бижу и всичко, което асоциативното мислене на всеки може да роди. Той е ден, в който всички, по същество ненужни, финтифлюшки ни правят щастливи от това, че сме нечии. И казват не Обичам те, а Обичам и Обичат ме. На всички. Не, че за тях има някакво значение, но заради нас, за нас. Аз и ти. Ти и аз. “Мой”, “Моя”, “Ние”. Ние, които се обичаме, докато други хора спорят трябва ли да им го показваме или не на 14 февруари.
