Реших да ви разкажа една история, свързана с това каква е полусуровата Швейцария. Онази отвъд банките, фините шоколади и сирена, високите цени и лукса. Страната на кореняците швейцарци, които живеят скромно, трудят се усилено и пазят като зеницата на окото си селския начин на живот. Ще прочетете за домашна сливова ракия, за печка на дърва като при баба навремето и изключително гостоприемство. Действието се развива в самия край на страната – на източната ѝ граница. Там, където планината е надвиснала над малкото Княжество Лихтенщайн.
Колата пъпли по тесен и на практика необезопасен стръмен път в Алпите, точно над долината на река Рейн. Склонът е почти отвесен и ме побиват тръпки всеки път, когато пресичаме рекичка или просто поглеждам към долината. Но пък гледката, която се открива, е сред най-красивите, които съм виждала.
Хиляди светлинки
разпръснати из долината и на отсрещния планински склон. Сякаш не са на земята, а част от звездното небе. Някои от тях са като огърлица, нежно обгърнала пазвите на планината. Това е градчето Тризенберг в Лихтенщайн. Други са се струпали заедно, сякаш стотици светулки си дават последни указания, преди да отлетят. Това пък е Вадуц – столицата на малката монархия. Досами тях има една малко по-голяма светлинка – като светулка-майка. Това е замъкът на лихтенщайнския монарх. Приказно!
Стигаме до неголяма планинска хижа. Това е всъщност домът на едно изключително мило и гостоприемно семейство – Терез и Кьоби Болхалдер. Стопаните ни чакат отстрани, на вратата към мазето, което е превърнато в уютна гостна с една голяма и една по-малка маса. Нещо като
механа по швейцарски
Зад вратата бумти печка на дърва – точно като тази, която имаше на село при баба навремето. Не мога да повярвам, когато я виждам! Видът на печката с натрупаните около нея дърва и разпалки извикват носталгията в мен. Над масите висят окачени китки от мехунка (физалис), лавандула и изсушени горски цветя. На стената срещу вратата са подредени отбрани вина. Интериорът е от камък, дърво и стъкло. Нищо специално, но пък силно натурално. Уютно и топло при това.
И най-вече – изключително оригинално швейцарско. Но не маркетингово напудрено, както на местата, посещавани от туристи, а по-скоро сурово – такъв, какъвто е животът на хората от планината.
Добре дошли в полусуровата Швейцария!
Домакинът Кьоби е бивш месар. И доживотен фермер. Преди имал голямо стадо крави. В последните години оставил няколко, за личните нужди на семейството. Питам колко е малко-то, а той сериозно отговаря – 30-тина. Крави, не зайци! Ясно, тук стандартите са различни.
Но обратно на вечерята. Наши съседи швейцарци са се уговорили с Кьоби да сготви на компанията и да ни посрещне в дома си, срещу заплащане разбира се.
Швейцарците не си губят времето
Щом седнат на масата, първо се нахранват, а пиенето и приказките оставят за след това. И сега е така. Още не сме се настанили, дето има една приказка и започват да пристигат ястията.
| Ордьовър от швейцарско сирене, увито в бекон, леко запечено, полято с ароматен сос. Гурме количество. И черен хляб в неголям панер.
| Следва дъхава гъбена или тиквена крем супа в малка купичка.
| После зелена салата (цели листа, леко разкъсани) с френски сос. Порциите са малки, никакъв разфайлък, както казваше покойният ми дядо.
|
Всички се хранят бързо, а щом храната свърши, домакините незабавно отсервират и поднасят следващия деликатес. Толкова са бързи, че заради нас в темпото се отварят необичайни паузи. А ние нали сме си свикнали да седнем, да налеем ракийката, да си сложим от салатката, да избистрим политиката… Ехеееее, не можем да им смогнем, ама изобщо. Докато се храним, всички надигат чашата с водата. Алкохолът влиза в играта по-късно.
И ето, най-после идва основното ястие. Дивеч.
Сърнешко месо, полято с тъмен сос
и гарнирано с печени кестени, шпецли (вид паста, характерна за кухнята на немско-говорещите народи), задушени моркови, червено кисело и брюкселско зеле. Месото е най-вкусното, което съм опитвала. Единственото, което напомня, че е дивеч, е тъмният му цвят. Леко алангле, но не кърваво. Изключително крехко, никакъв дъх, изобщо не разбираш какво ядеш. Просто фантастично. Щом някой изпразни чинията, веднага му се предлага допълнителна порция. Малкото допълнително си е всъщност една идея по-малка порция. Но колкото и да си преял, не можеш да устоиш.
Опитвам се да разбера каква е тайната в приготвянето на вълшебното ястие. Майсторът му ме уверява, че нямало такава. Взимало се прясно месо от бут (само два от трите мускула ставали, моля ви се!), махали се всички жили и мазнини, нарязвало се на тънки пържолки и се запечатвало съвсем за кратко в чисто масло.
Като казвам кратко, това имам предвид – минута-две от всяка страна, не повече. Всичко било до соса. В него имало много сметана, масло, екстракт от чер пипер и разни други обикновени нещица, но приготвени по специален начин.
След вечерята Кьоби
черпи всичките си гости с домашна сливова ракия
“Как така домашна сливова?” – дивя се аз. Като дъщеря на троянец с традиции в отглеждането, събирането на сливите и варенето на ракията, винаги съм имала усещането, че това е нещо, изключително уникално за централната част на България. “И какви по-точно са сливите?” Човекът ми показва класическа синя слива. “А къде я вариш?” – питам, “втрещена” от откритието, че сливата не била троянски патент. А, не я варя аз, обяснява Кьоби. Нямам право. Тук има хора, които се регистрират в съответното ведомство и имат право да произвеждат алкохол за лична употреба. На такъв човек си дадох сливите и той ми свари шнапса, а аз само помагах.
Отпивам от шнапса. Ракия, сливова, няма съмнение. Добре де, не може да се сравнява с тази на троянските майстори. Не е лежала години наред в дъбово буре, преди да се пусне за консумация. Но е пивка, доста мека и ароматна. По онзи приятно познат начин…
След ракията идва и последното ястие – десертът. Сладолед, сметана,
кестенови спагети и сини сливи от компот
Кестените са на изключителна почит в тази част на Европа през есента. Имаше ги като гарнитура на месото, а сега и в десерта. Направени първо на паста и после шприцовани като спагети (вермичели). Всъщност, в менюто няма почти нищо странно, което да не пасва на българския вкус. Но просто е приготвено по различен начин.
А атмосферата хем е различна и някак чужда за сетивата ни, хем много естествена и гостоприемна.
Тази вечер всичките ми сетива са изпитали задоволство – от приказната гледка, вълшебната кухня, уюта и топлината на мястото и сладкодумието на майстор Кьоби. В такива моменти не пропускам да си припомня, че щастието се открива винаги в малките неща.
En Guete (добър апетит на швейцарски)!
