Тъмрашката република – земята на непокорните

В периода между Освобождението и Съединението съществува една специална територия в българските земи, която функционира независимо от властта и се управлява по свои собствени правила и закони. Тъмрашката република е тема, непозната за мнозина българи и до днес.

Ще ви разкажем за този любопитен епизод от родната история, свързан със зараждането и развитието на тази територия. Той

буди интерес със своя колорит

но и дава възможност да се направени важни поуки за съвместното съжителство между различните етноси у нас и на Балканите.

С подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. България постига своя национален идеал – обединява териториите на Мизия, Тракия и Македония в своя собствена държава. На Берлинския конгрес през юли същата година тя е разпокъсана – Македония е върната на Османската империя, а между северна и южна България (Княжество България и Източна Румелия) е поставена граница. Северна и южна България обединяват земите си в резултат на Съединението (6 септември 1885 г.) и последвалата победна Сръбско-българска война. Всичко това е известно от часовете по история.

Традиционно встрани от вниманието остава едно събитие, което е слабо познато дори в средите на специалистите – съществуването на

Тъмрашка република

В селата по коритото на река Въча, принадлежащи по право на Източна Румелия, местното население не желае да се подчини на българската власт и прави своя “държава в държавата”. Въпросното политическо формирование е познато под различни имена – Тъмрашка република, свободна Помашка република, “царство” на некоронования “цар” Ахмед ага Тъмрашлията, ахрянска “република” на непокорните и “непредадени села”.

От края на XVIII и началото на XIX в. става традиция на територията на Османската империя да бъдат създавани полунезависими от централната власт териториални единици, предвождани от мюсюлмани. Най-известните такива са на владетелите Али паша Янински, Осман Пазвантоглу и на белградските ямаци (ветерани-еничари) Кючук Алия, Аганлия, Мула Юсуф и Мехмед ага Фочич.

За своето близо четиридесетгодишно управление Али паша Янински въвежда в земите си изискването да се говори и пише само на албански, а неговите сънародници (арнаути) не допускат турци да им се месят във вътрешните работи. След убийството на пашата султанът се вижда принуден да учи албанците отново на турски, защото за толкова години те вече го забравили.

Осман Пазвантоглу пък устоява в своята столица Видин на цели три похода на султанските войски,

без да се предаде и подчини

В един от походите под стените на Видин се стича цялата европейска войска на Османската империя, та се налага Портата да се обяснява пред посланиците, че не  тръгва на война срещу Русия или Австрия.

А четиримата ямаци от Белград завземат целия Белградски пашалък и го управляват, както намерят за добре, докато местното християнско население не пропищява и не ги прогонва, вдигайки Първото сръбско въстание (1804 г.).

В този контекст трябва да се има предвид, че създаването на т. нар. Тъмрашка република на помаците от родопските села

не е ново явление в историята

на мюсюлманския сепаратизъм от времето на късната Османска империя.

Нека проследим хронологията на събитията в този край на България. Според много автори и очевидци именно родопските помаци участват най-дейно в потушаването на Априлското въстание (1876 г.). Често те биват наричани събирателно “тъмрашлии”, по името на най-голямото село в региона, което е родно и на техния главатар –  Ахмед ага Тъмрашлията (т.е. родения в село Тъмраш). Главорезите на Ахмед ага участват в кланетата при Батак, Перущица, Брацигово, Бойково и Дедово. На тяхна сметка тежат много грехове.

Друг е вече въпросът, доколко тези хора са наистина отговорни за престъпленията и дали не става въпрос за погрешни интерпретации? Факт е, че през 1876 г. в-к Напредък препечатва от английския Дейли нюз сведението: “Батак – 700 къщи са разорени от Ахмед ага Тъмрашлията, около 2000 души заклани, след като са предали оръжията си.”

Логично е след Освобождението (1878 г.) помаците да се боят от справедливо възмездие.

По време на Освободителната война

в полите на Родопите се завързва решително сражение. В кървавите боеве от 4 до 6 януари руснаците обръщат в бягство турците, а цялата армия на Сюлейман паша в центъра и на левия фланг е съвършено разбита. Жителите на някои от компрометираните помашки села предвидливо ги опразват преди идването на руските войници по тези места.

В Записки по българските въстания Захари Стоянов съобщава, че тогава Тъмраш е запален от поп Тодор от село Сотир, чиято жена е измъчвана и убита:

„Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето село. Но вместо да плаче на гроба на своята жена, той се турил начело на хиляда души българи и в два дена и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тъмраш, гнездото на капасъзите.”

Не минава много време и мюсюлманите в Родопите отново минават в настъпление. Както е известно, Англия подкрепя Турция по време на Освободителната война. С усилия и финансиране от тези две страни мюсюлманите от разбитата по-рано

армия на Сюлейман паша

се организират наново във “въстаническа орда”, предвождана от бившия английски офицер Сенклер (Хидает паша). Разбунтуваните мюсюлмани не приемат границите на Санстефанска България и в началото на април 1878 г. ги атакуват. Особено дейни са те в района на Смолян и Девин, където стоят под командването на местни жители – Керим паша от с. Кестен, Девинско, Емин ага от с. Дряново и Кара Сюлейман от с. Павелско. Руската армия полага доста усилия, докато усмири метежниците и настани свои гарнизони в бунтовните родопски села (май 1878 г.).

Решенията на Берлинския конгрес от юли 1878 г., разпокъсали България, са добре дошли са мюсюлманите в Родопите.

Деветнадесет помашки села, разположени по цялото корито на река Въча, отказват да се подчинят на властта в Източна Румелия, в чийто граници по договор влизат. Тези “непредадени” и “непокорени” села се управляват

“без министри и царе, без султани и кадии, без бирници и полиция”

Селата се намират в граничен с Турция район, но жителите им не допускат властите в Пловдив да пратят погранична войска в близост до родните им места. Четите на капитан Петко войвода също са отблъснати оттук. Местната власт е в ръцете на 20 жандарми и на селските аги и първенци. Над всички със своя авторитет стои Ахмед ага Тъмрашлията. Той определя данъчното облагане в земите си.

“Ахмед ага царуваше без съперник между скалите и горите на Родопите. Той беше представен в лицето на румелийската столица с един вид консул, чието позволение беше благоразумно да се осигури, преди да се стъпи на помашка територия.”

На местно събрание през лятото на 1879 г., в присъствието на около 100 първенци, е избран съвет от трима души, които да са в услуга на Ахмед ага в управлението. За началник е определен Хасан ага от Триград, негови помощници са хаджи Мустафа Кюлюнк от Беден и молла Еюб от Мугла.

Поради непокорството им

жителите на Тъмрашката република

получават забрана да посещават Румелия (1881 г.)

Тъмрашката република и нейният ръководител Ахмед ага изиграват и положителна роля в историята на България. В навечерието на Съединението Захари Стоянов и д-р Георги Странски посещават земите на родопския властелин и се срещат с него, уточнявайки съвместно сътрудничество. Както е известно, Османската империя няма как безропотно да се съгласи на сливане на

Княжество България с Източна Румелия

Двамата български дипломати успяват да се спогодят с Ахмед ага. Така по време на “съединистката акция” помаците се въздържат от безчинствата, с които стават известни през Априлското въстание

С обявяване на Съединението се поставя и краят на Тъмрашката република. Османската империя за една нощ я окупира заедно с Кърджалийската околия:

“Ахмед ага, в една слаба минута, или може би с доверие, допусна османските войски да окупират неговото царство.”

В наши дни територията на бившата Тъмрашка република отново е в пределите на България. Родопчани днес са прочути като едни от най-работливите българи, съвестни граждани и добри патриоти.

“Тъмраш ще изчезне от погледа на човека. Ще си отиде с печалната слава на прокълнатите и отречените. Но Тъмраш няма лесно да отиде в забрава, защото са дълбоки следите, които ще будят размисъл и в следващите поколения. Защото Тъмраш не е само низ от горчиви превратности, а поучителен урок за всички, които се докосват до темата за религиозното разделение на българите.”

– пише в своята книга, посветена на района, историкът Ангел Вълчев и допълва:

“Тъмраш не е безизвестно минало, а поучително настояще, защото неговата съдба е близка на десетки родопски села. С нас и около нас живеят правнуците на онези тъмрашлии, които не познават и не признават друга земя освен нашата, българската.” 

Вижте още… историята на Апостол Петков Терзиев – Ениджевардарското слънце