Стихотворенията, които ще прочетете по-долу, са написани от Татяна Чохаджиева – един от авторите на Lifebites.bg. Сайтът приветства всички млади родни творци и им предоставя виртуална страничка в рубриките ни Време за поезия и Време за разкази, където да споделят работата си.
Дилема
от Татяна Чохаджиева
Аз зная, че има мечта, за която
си струва в нерадостен ден
умът да политне, да хвръкне, когато
от грижи и болка е бил уморен.
Когато край него със смъртна отрова
кръжали са страшни убийци пчели.
С напевния присмех на своята злоба
забивали в него отровни стрели.
Внезапно обаче страхът завалява –
мечтата е там, но не е ли такава,
каквато я вижда наивен поет,
дали е клише от бездарен куплет.
(Рефренът го тъпчат до тихо ръмжене.
Летенето – често до грозно пълзене)
Умът спира ритъм, заспива смутен
объркан и малък във свойта догадка.
Самотен и грозен е днешният ден,
но трудна, рискована смелата крачка.
И тъй от страха си във сън заживяваш,
в красиви и сладки, измислени дни.
Край тебе животът реален минава,
забравени скитат разбити мечти.
***
Писано е
Родила съм се тайнствено. В мъгла.
Красива циганка е гледала на майка ми.
Предрекла – ще се появя.
Днес циганка ми гледа на ръка.
И ясни са ѝ всички пътища –
Изписани са, казва, на дланта.
Невярващо се взирам в тези линии.
Разчитам там единствено мъгла.
Наистина ли пише всичко минало
и бъдещето, моето “сега”?
Дали е истина, че мога
с един размах да променя
усмивката – в нестихваща тревога
и мъката – в изгряваща звезда.
Или отдавна Някой е написал
с магическа мастилена следа,
че с всяка крачка съм орисана
да следвам своята Съдба.
***
С кои очи реши да гледаш днес?
Или избра да си слепец.
Видя ли слънчевия кок
небето във косите си да сплита.
Видя ли дългия му скок
до залеза.
И пи ли до насита
от животворния му сок?
Или избра да скиташ огорчен,
изгубен в мрак
(във слънчевия ден)
Потънал в слуз от злоба и печал,
сърдит на себе си,
мечтите си предал.
С кои очи реши да гледаш днес?
Или избра да си слепец.
***
Обсебване
Светът ми е безкраен,
но се побира
в екран, клавиатура, мишка –
на квартира.
Отдавам им живота си под наем.
И квартирант съм, и хазяин.
И правя там, каквото си поискам.
Почти дочувам боговете как се кискат –
на бас се хващат колко ще устискат
децата им на странната закачка –
до смърт ли ще се вкопчат в своята играчка.
Не ме учудват. Срещу всеки бог-предател
на “клик” до мен е винаги приятел,
с когото да початя за проблема.
И нямам никаква дилема
дали да се разголя за утеха –
да паднат тайните ми като тежка дреха.
Дали съм най-самотната в безкрая.
Сама със всички в мойта малка стая…
***
Парченце вечност
Човек е мъничка въздишка,
дочута от звезда в безкрая.
Понякога му се приисква
да си запази място в Рая.
Да не е просто полъх пеперуден.
Не просто малка запетая
на Сътворител сладкодумен
в поемата – в средата или в края.
И да открадне шепа вечност,
парченце само – мъничка награда
в замяна на това, че страда,
докато скита безутешно
и пита всеки, който срещне
за смисъла на дните на земята.
***
Неизречено
Аз съм ти неизречена дума.
Ти си ми ненаписан стих.
Сладко е да те въздишам
Нежно е да ме болиш.
Искам да намеря име
на всяка твоя рана от дете.
Да запомня всяка бенка
по усмихнатото ти лице.
Можеш ли със думи тихи
бавно да ме изречеш,
да ме нарисуваш с рими
в песен да ме облечеш.
…По-добре недей, Любими,
по добре ми е така.
Да съм неизречена дума.
Но най-звучната в света.
