Благодарение на телевизията тези дни всички научихме коя е неизвестната доскоро плеймейтка Нора Недкова. Една посредствена дама със съмнителни интелект и красота стана звезда за един ден, след като блесна със скандално поведение в предаването Черешката на тортата. Крилатата ѝ фраза “майонезата е за простолюдието”, с която обиди своя домакин – танцьора Алфредо, обиколи Фейсбук. Мнозина упражниха остроумие върху нейните изяви, с което само помогнаха на известността ѝ.
От екрана всекидневно ни срещат с никому неизвестни до момента ВИП-ове, които ни предлагат “богатството” на своята чалга култура. И това далеч не се случва само в България. Дори да ги ругаем или
да им се подиграваме
пак се оказваме в ролята на техен антураж, зяпнали в малкия екран. Може би вкорененото ни желание за “сеир” е причината за техния успех. Всеки средностатистически зрител иска да погледа, за да си начеше егото и да си каже:
“Колко са зле тези, пък аз колко съм умен”
и да продължи самодоволното си битуване.
Ламтеж за рейтинг в обществената телевизия
В същото време един от малкото оазиси за смислени дискусии, където жадните за истинско знание зрители можеха да поспрат – Денят започва с култура по БНТ, беше обявено за предаване с твърде нисък рейтинг от новия програмен директор Емил Кошлуков. Той даде ултиматум на екипа спешно да промени концепцията на формата, така че предаването да стане “по-гледаемо” и лайфстайл ориентирано иначе щял да намери други хора, които знаят как се прави телевизия…
Изявлението му предизвика широк обществен отзвук и протести. Десетки граждани се събраха пред сградата на БНТ, за да поискат оставката на Кошлуков, пръв беше музикантът Васил Гюров. Много общественици, сред които писателят Георги Господинов и певицата Александрина Пендачанска, подкрепиха екипа на предаването. Културологът Александър Кьосев написа призив до БНТ:
“Това предаване е една от малкото останали автентични институции на българската култура. (…) То дава демократичен достъп на различни гледни точки и осигурява телевизионно време на критичността, творчеството, поддържайки високо летвата на вкуса. Без съмнение то има авторитет и гледаемост сред водещи творчески гилдии, творци, изпълнители и публики. Накратко – то е важно, ключово. Не позволявайте да му се пречи, защитете един авторитетен телевизионен форум, който би трябвало да е гордост за БНТ.”
Телевизията: царица на кича или възпитател на ценности?
Тук идва въпросът, върху който с години са разработвани стотици научни постановки: дали медията трябва да отговори на масовите обществени очаквания и вкусове или трябва да възпитава, да създава и надгражда ценности.
Според някои теории медиите имат огромната привилегия и власт да определят и формулират темите от дневния ред, да посочват на публиката върху какво да разсъждава, да облъчват с внушения и да призовават към действие.
Повечето хора обаче, дори тези с добро образование, рядко познават детайлно обществено значимите въпроси. Доказано е, че зрителят предпочита едни и същи истории и герои, обича опростените послания, харесва близкия до ежедневието си език. За да се приближат до него, често медиите му дават каквото поиска. Независимо, че след това аудиторията започва да роптае. Но… все пак продължава да гледа.
Култура на забавлението
Според социолога Зигмунт Бауман културата на потребителското общество е главно културата на забавлението. Така водещата роля на телевизията постепенно измества центъра на тежестта си и вместо да бъде коректив и създател на ценности, влиза в ролята на шут, който забавлява тълпите пред екрана.
Пазарно ориентираната журналистика започва развитието си през 60-те години в САЩ. Тя създава продукт в зависимост от желанията на своите публики. За да продадат този продукт на повече хора, голяма част от предаванията в родния и световен телевизионен ефир са се посветили именно на това:
да забавляват зрителя
И то прекалено. Докато не изгуби човешкото лице и способността си за аналитично мислене, забавляват го до видиотяване, направо до смърт.
Неслучайно “Да се забавляваме до смърт!” е озаглавено и едно от проучванията на американския анализатор Нийл Поустман. Той откроява опасната тенденция телевизиите да превръщат развлечението в свръхидеология на всяко общуване с аудиторията. Постепенно и най-сериозните и благородни телевизионни послания се пречупват и изкривяват, за да доставят удоволствие на зрителя.
“Книгите стават по-кратки. Резюмета. Сензационни вестници. Бърза развръзка. А политиката? Една колонка, две изречения. Набий в главите на хората безобидни данни. Не ги храни с неразбираеми неща като философия или социология, от които да започнат да правят обобщения. Това води до меланхолия.
Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен. А хората искат да бъдат щастливи, нали така? Това е всичко, за което живеем – за удоволствия, за трепети.”
Рей Бредбъри, 451 градуса по Фаренхайт
Съвременните телевизионни зрители искат да се разсеят и забавляват. Затова и пазарно ориентираните медии с все повече всеотдайност, страст и по-дълго отделено ефирно време правят опити да удовлетворят масовия вкус. Примерите са много и идват най-вече от риалити форматите, които толерират
пошлото поведение и вулгарен език
“Да отразяваш важни политически, социални и икономически проблеми с езика на жълтата преса, да се използва съчетание между хамалска и каруцарска фразеология – това не са “грешки на растежа” или продукти на прехода. Причината за това неуважение може да се търси в няколко насоки. Една от тях е, че някой имаше интерес информацията в медиите да бъде размита, без оценъчни критерии”, пише журналистът Валентин Стамов в сборника Медиаетиката – открит въпрос (1996).
Друга причина за това според Стамов е липсата на “домашно възпитание” на хората, които управляват медиите. Налаганият от тях кич в общуването с аудиторията подронва достойнството и на журналистите, и на зрителите, тъй като естетическите стойности и категории от сферата на етиката и морала се обезличават и принизяват.
Време е средствата за масова информация да направят анализ на това докъде трябва да се простира ламтежът за печалба и кога трябва да намеси саморегулацията. За да напомни за задълженията, които произтичат от професионалната етика на журналистите.
