17-годишната Теодора Елиянова е от Асеновград и е част от Националния отбор на България за девойки по тенис на маса. Теди никога не е стъпвала в училище. Обучава се вкъщи. В момента (виртуално) завършва 11-и клас към частното американско училище CLASS и се подготвя за кандидатстването си в университет.
“Винаги съм се обучавала вкъщи, но често общувам с хора, които дори не са чували за домашното образование. За моя радост, колкото повече пораствам, толкова повече тези хора реагират по-положително по темата за този тип образование и проявяват повече интерес, отколкото предразсъдъци”
– казва Теди.
Интересът към този тип образование, непознат за мнозина от родните ученици и родители, е напълно оправдан. Повечето хора любопитстват как точно протича един учебен ден вкъщи, имат ли домашните ученици ваканция и бележник, как ги изпитват…
“Ставам между 7 и 8 часа. Уча около час, закусвам, след това уча до около 18 часа, като си правя някаква почивка за обяд, после отивам на тренировка по тенис. В момента уча по математика, физика, английски език и история, понеже завърших останалите си предмети за годината.
Да, имам бележник, който изглежда малко по-различно от българските бележници. Имам репорти с оценки, които получавам на края на всеки срок и съответно на края на годината. В тях са вписани всичките ми оценки от тестовете и домашната ми работа по даден предмет.
Изпитите ми са онлайн и на хартия, пращат ми ги от училището и аз ги попълвам и ги изпращам обратно. Тук повечето ученици ме питат:
“А ти не преписваш ли, щото ти нали си си вкъщи и много лесно можеш просто да препишеш всичко и да лежиш по гръб цял ден?”
Не, не преписвам, защото това противоречи на ценностната ми система и защото ако ме мързеше да уча и исках да преписвам, щях да ходя на държавно училище.
Нямам и ваканции в училищния смисъл на думата – най-напред, защото нямам нужда от толкова голяма почивка, освен това пътувам често през годината и през лятото имам да уча”, отговаря на един дъх на всички любопитни въпроси Теди, която от години се занимавам с тенис на маса.
Всъщност заниманията на Теди с тениса са нещо повече от хоби. Тя е част от Националния отбор на България по тенис на маса.
“Бях на 7 г., когато баща ми записа мен и сестра ми в клуба по тенис в града ни. На 12 г. станах абсолютна шампионка до 12 години и взех всички възможни златни медали за възрастта си, освен този на държавното индивидуално
първенство за двойки по тенис на маса
Участвах на няколко международни лагера и турнира след това. През спортната 2014/2015 година отново моят набор беше най-големият във възрастта, само че този път до 15 години. През този сезон смених отбора си и започнах да играя за Комфорт Варна.
Трудих се много и дадох много от себе си, за да мога да стигна до националния отбор. Имах 3 състезания, от които зависеше дали ще вляза или не. След много тренировки, пътувания и напрежение, успях да се класирам втора в общото класиране и така станах част от националния състав до 15 г. за съответната година.
Това ме квалифицира да участвам в Балканско първенство и в Европейско първенство по тенис на маса през тази година. На балканското в Косово станахме балкански шампионки на двойки със съотборничката ми Калина Христова. Това беше един от най-хубавите ми моменти в спорта – да спечелим титлата, да слушаме националния химн” – разказва Теодора.
Какво най-много харесва в обучението си вкъщи състезателката ни по тенис ли?
“Има няколко неща, които най-много ценя в този начин на обучение. Харесвам свободата си. Мога да си позволя да пътувам, да уча със собственото си темпо и да съставям собствената си програма. Харесва ми социализацията, която мога да получа извън училище. Моделът, по който градя контактите си с другите, е според общите ни занимания и ценности, не според възрастта и местоживеенето ни”, казва Теодора.
Чакай, чакай малко… нали точно липсата на достатъчно контакти при домашното образование е изтъквано като недостатък на този тип обучение?
“Твърдението, че домашните ученици не излизат от вкъщи по цял ден и не общуват с никого, освен с близките си роднини е мит. Ние излизаме, ние търсим приятелства, търсим познанства, търсим контакти. Всъщност
митът за социализацията
започва да изчезва. Социализирам се като всеки нормален човек. Имам приятели и познати на всякакви възрасти, с които общувам за най-различни неща. Познанствата си завързвам покрай заниманията си”, казва домашната ученичка.
Тя прекарва между 3 и 6 месеца извън дома си, тъй като заради спортните си ангажименти се налага да ходи на подготвителни лагери и състезания.
“През изминалата година, например, работих един месец като младши треньор в клуба си по тенис, помагах на отбора си на всички състезания за по-малките състезатели в категория до 15 г. Бях няколко пъти на лагер в спортното училище в Констанца, в Румъния, след това едно от момичетата ми дойде на гости”
– разказва състезателката по тенис на маса и изрежда ангажиментите си от последното лято:
“Бях и на лагер по карате в Боровец, както и на семеен лагер в Тетевен, където заедно с моя приятелка гледахме 16 деца до 10 години за по няколко часа на ден. Бях на треньорски курс и участвах в лагера след него, бях на Балканиада по тенис на маса в Албена и на още много места.”
По време на всички тези пътувания, лагери и състезания Теодора е създала много нови приятели и познати.
“Така че не се чувствам ощетена в това отношение”, допълва тя. А аз имам нов въпрос:
Какво мислиш за държавното училище в България?
“Такова, каквото е в момента, то често се проваля, опитвайки се да отгледа и образова децата в обществото ни. Това се вижда навсякъде около нас – ниската култура и грамотност, влошаващото се качество на висшето образование, престъпността и агресията, които ни заобикалят…
Мисля, че няма причина да искам да съм в класната стая. Качествените учители, които бих могла да срещна вътре, ако имам повече късмет, мога да намеря и извън системата. Средата от умни хора, с които да се развивам в дадено направление, мога да изградя и извън училище.”
И все пак има ли нещо у българската образователна система, което да привлича, Теди?
“Единственото, което ми се иска, е изпитите и състезанията в училищата да бъдат отворени и за деца като мен. Доколкото тяхната цел е проверка на знанията, не виждам логична причина да не бъда допусната като домашен ученик да положа матура или да участвам на състезание по математика.
Например, от спортните федерации никога не са ни спирали да участваме в състезания, заради това, че сме домашни ученици. Защо да е така в другите състезания?”, пита ме този път Теодора.
Въпросът, разбира се, не е към мен. Аз също бих искала да го задам – на чиновниците в образователното министерство, на депутатите, които гласуват и приемат законите, на учителите, които се чувстват заплашени от знанията и възможностите на децата извън системата. Деца, които учат с желание. Деца, които доказват, че могат. И знаят, че уроците са важни не заради добрите оценки в бележника, а заради бъдещето им. По-добро за тях самите, по-добро и за страната, в която ще изберат да живеят.
