С творчеството на кавалджията и композитора Теодосий Спасов се впускаме в удивително музикално пътешествие из знайни и незнайни кътчета на света и навсякъде се чувстваме уютно като у дома. Една от тайните съставки на това вълшебство е свързващата нишка – българският фолклор, която геният на кавала умело втъкава в пъстрото везмо на вселената.
В ръцете на Теодосий Спасов
кавалът, един толкова български инструмент, проговаря и на езика на джаза, на фламенкото, органично се слива с величествените интонации на симфоничната музика, предава ласкавия шепот на българската гора… Бил е и част от световноизвестното ирландско шоу Ривърданс.
Милчо Левиев нарича Теодосий Спасов “първият кавал на планетата”, а американското списание Нюзуик го определя като създател на нов музикален жанр. Заедно с Мистерията на българските гласове е удостоен с престижната награда Грами, а през 2015 г. е обявен за Артист на ЮНЕСКО за мир. Големият ни музикант любезно се съгласи да даде специално интервю за Lifebites.bg.
Теодосий, Вие винаги успявате да изненадате публиката, но при това оставате разпознаваем. Обичате да експериментирате. Откъде намирате толкова различни извори на вдъхновение?
Натурата ми е такава. Гледам да ми е интересно в този живот, особено в заниманията ми с музика. Най-лошото, което може да ни сполети, е скуката. Това е духовна смърт. Бягам от това, като се разнообразявам. Понякога дори доста авантюристично поемам ангажименти, които имат вид на експерименти. Но не си позволявам да правя експерименти пред публика. Това се случва в студиото или вкъщи. На сцената и при звукозапис всичко трябва да бъде добре оформено и поднесено на публиката по естетически начин.
И да бъде необичайно?
Имам шанса да откривам недокоснати пространства. Но виждам, че след мен вървят млади изпълнители.
Не се ли страхувате, че публиката няма да приеме нетрадиционното?
Аз имам изградена публика във времето, още от началото на 80-те години на ХХ век досега, която е свикнала с този мой маниер на поднасяне на музикална продукция. И винаги очаква изненадата. В света има два типа музиканти. Едните свирят почти едно и също цял живот и хората ги харесват, защото са запазена марка. Това е като, да речем, запазена марка уиски или кафе. Знаеш, че тук няма промяна. Продуктът винаги е един и същ, освен ако не е менте.
Аз съм от другия тип музиканти, които обичат пътешествията и откривателствата, и на които така им се стичат животът и обстоятелствата, че имат шанса да се докоснат за първи път до неща, които преди тях никой не е докосвал. Това за мен е едно от най-дълбоките и извисени докосвания до музикалната култура. Когато правиш нещо, което знаеш, че не е пипано преди теб. Това е като иманярство… Макар че при иманярството имаме нещо, което е пипано, но е скрито. А при мен не е скрито. Просто не е изследвано.
Във Вашата кариера сте имал трудни моменти, но въпреки това сте успявал да ги преодолеете и да останете верен на себе си.
Да, в началото ми беше много трудно, а и после. Не бих желал да лъжа моята публика – в цяла България и извън нея, моите близки, приятели. Те ме познават такъв, какъвто съм. Разчитам на откритите приятелски взаимоотношения, на обичта между музикантите и хората, които творят нещо заедно. Тогава се стига до най-високи постижения в областта на изкуството. Не комерсиализирам крайно идеите си.
Не съм меркантилен и не правя неща на всяка цена.
Ваша съпруга е актрисата от Народния театър Бойка Велкова. Как съжителстват в дома ви две изкуства с толкова различен изказ – музиката и театърът?
Не, те имат допирателни. Процесите в изкуството се допълват. Разговорите, които водим, ни обогатяват взаимно. Поднасяме си идеи, провокираме се и така се развиваме. Вече доста години сме заедно и сме оставили след себе си доста… Белези (тук Теодосий Спасов се усмихва. Белези е името на един от най-новите му албуми – б.а.). Как съм останал верен на себе си? Както се пееше в песента, не трябва да бъдем “фалшиви герои“.
А колко свободен е творецът днес?
Той трябва да намира пространство на своята свобода и начин да бъде свободен. Това е лична позиция, доколко той е обвързан. В този живот има време за всичко. Въпрос на организация е как човек си подрежда приоритетите.
И най-вече трябва да има чувство на мярка и да знае колко му е достатъчно в този живот. Защото, ако не се пазим, начинът на живот и човешкото устройство водят до алчност.
А алчността във всички посоки деформира личността. Това е много сериозно заболяване на човечеството. Има го от библейски примери и до днес. Това е интересното на живота, че човек наблюдава и се забавлява на своите съвременници, до каква деформация могат да достигнат заболели от алчността.
През януари с Теодосий Спасов Фолк Квинтет имахте турне в САЩ и Канада и срещи с българските общности там. Как преминаха концертите и какви впечатления събрахте?
Турнето беше много добре организирано. Тежко, за 20 дни изнесохме концерти в 16 града. Преди това, на 4 януари, във връзка с европредседателството на България бях поканен да свиря в Анкара от посланичката ни в Турция Надежда Нейнски. Там свирих с един турски квинтет. Оттам излетях за Канада.
Първият концерт – в Отава, беше организиран от посланичката ни там в една катедрала. Така се случи, че от самолета се качихме направо на сцената. После Монреал, където ни затрупа един сняг, изви се буря и въпреки желанието ни се наложи да пропуснем концерта в Бостън. След като изчакахме 24 часа бурята да отмине, излетяхме за следващия концерт – във Вашингтон. Оттам – в Ню Йорк, където, за наше голямо щастие, свирихме в залата на ООН.
Това го организира постоянният представител на България в ООН Георги Панайотов. На 17-и януари имахме свободен ден, но
направихме жест към хората, които ни очакваха в Бостън
Тъй като бяхме пропуснали датата, ангажирахме един джаз клуб, където се събраха предимно американци. После отидохме в Чикаго, Сиатъл, Лос Анджелис, Сан Франциско, Лас Вегас, Финикс, Далас, Форд Лодърдейл, Тампа.
Беше добре организирано от по-студено към по-топло. Но накрая завършихме в Торонто. Т.е. беше рамкирано със сняг и участие на консули и посланици от различни посолства. По това турне сме работили от години, но съвпадна с европредседателството и беше посветено на него. Така можахме да отразим нашето почетно място в европейския дом.
Публиката на тези концерти основно българска ли беше?
Смесена. Някъде 50:50 българска и американска. В САЩ има много почитатели на българските и изобщо балканските танци. Идваха групи американци, които ни познаваха отпреди 8 години, от предишното турне на Теодосий Спасов Фолк Квинтет. И тогава беше по същия начин – нямахме време за туризъм и почивка. За оптимално кратко време изсвирваме концертите и се прибираме, защото всеки има ангажименти в България.
Искам да ни вкарате в творческата си лаборатория. Да ни разкажете, например, как се раждат произведения като Вашия Цигански танц? Едно произведение, което няма общо с българската чувствителност.
Има общо с мен, защото аз съм израснал в музикалното училище в Котел. Там има много сериозна махала с роми, цигани, които са много музикални. Те са част от палитрата на нашата българска и балканска музикална култура. Това са именити музиканти: Малакови, Памукови, които са известни като надарени с талант от бога Девла. Аз съм общувал много с цигани и за моя голяма радост на ниво приятелство и съзидателност в музиката. Имам отношение към тяхната музикална естетика.
Именно в Цигански танц съм вкарал такива идиоми, заимствани от циганската музика. Нещо, което се свири с европейски симфоничен оркестър, но е така създадено, че може и да се слуша, и да се танцува. Широкоспектърно е като въздействие. Вътре има джаз формат, тембров звук на европейски оркестър и орнаментика и груув на циганската музика от България и Балканите.
Направил съм го вдъхновен
– сигурно. Обикновено нещата се раждат изведнъж, без да съм очаквал, от натрупвания, преживявания. Например, след дълго турне, като щатското, си почивам. И когато след почивката хвана инструмента или вървя, изведнъж ми идва някаква свежа идея, която е резултат от тази активна дейност, когато съм свирил интензивно. Насъбрали са се подсъзнателни открития, които съм направил за себе си, и които в един момент кристализират и се оформят в музикална идея.
Кои смятате за свои учители – директни или индиректни?
Аз имам много учители. Това са бай Димитър от село Белица, който постави ръцете ми на кавала и ме запали да свиря на този инструмент до днес. Оттам нататък са моите учители от училището за фолклорни изкуства Филип Кутев в град Котел, от Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, майсторите на инструменти, с които съм свирил… Моите съвременници музиканти и несъвременните, които съм слушал по радиото.
Основните ми стълбове в музиката са, като се започне от големите майстори – Стоян и Огнян Чобанови, Данчо Великов, Георги Пенев, Любен Досев от Академията, колосите на кавалджийското изкуство, като Цвятко Благоев, Драган Карапчански, Мустафа Салиев…
Да не забравим големите майстори от Сливен Стоян Стоилов, Щилиян Тихов и много други. Те са плеяда. Това са оригинални гледни точки в изкуството на кавала. Искам да отбележа и присъствието на сватбарската музика. Когато бях още в музикалното училище, започна ерата на сватбарската музика. Тук трябва да споменем Петко Радев, който отвори съзнанието на всички сватбарски музиканти и ги ограмоти със своите два албума. Той е правил невероятни записи в Националното радио.
Снимка: Ana Veskov
Следите му са доста сериозни, както в народната, така и в класическата музика. Свирил е в Италия със симфонични оркестри, бил е много ценен като преподавател. Това е едно име, зад което могат да се споменат всички останали имена, като Стойчо Кузмов, Бисер Каев, Младен Малаков, Иво Папазов и др. Много групи са ме вдъхновявали и ги нося в себе си.
А днес продължавате ли да учите?
Разбира се, че уча. Аз наблюдавам също младите хора как се развиват, какво правят.
Предавате ли им уменията си?
Понякога имам майсторски класове в Музикалната академия, срещи с музиканти. В чужбина също често имам майсторски класове. Радвам се, че все още, макар и не толкова много, но се появяват млади музиканти, които са решили да вървят напред. Някои от тях свирят около мен, в моите групи – фолклорни, джазови, камерни.
Кое е по-лесно да накараш кавала – да се смее или да плаче?
Това е като в театъра. Няма по-лесно. Правиш го (смее се). Това е отражение на живота и човека, който свири.
А Вие какъв сте в живота?
Аз съм позитивен тип, слънчев. Обичам приятелството, любовта, добротата.
Очаквам следващия ден, изгрева. Ако няма слънце, се радвам на дъжда и знам, че слънцето е някъде тук наблизо, над облаците.
Плановете Ви за бъдещето?
Предстои издаването на албум на трио Гатанка, което създадох наскоро с двама чудесни музиканти, които не живеят в България – перкусионистът на маримба Ерол Ракипов, който живее в Маями, и Любомир Господинов, саксофонист и кларнетист, който живее във Виена. Най-спонтанно направихме много сполучлив звукозаписен сешън. Има интерес за изданието на този албум.
В момента композирам и театрална музика – за спектакъла Три високи жени по Едуард Олби на режисьора Стефан Спасов в Народния театър. Приключваме работата по спектакъла Усещане за любов, на който съпругата ми Бойка Велкова е режисьор и участва също така като актриса, а аз съм музикален оформител.
Избистри ли се тематиката за тази година на Вашия млад, но станал вече много популярен джаз-фестивал Жълтите павета?
Още е рано да се каже, но обещавам, че и тази година ще е много интересно!
