След интересното пътуване към Истанбул през Бургас, за което вече ви разказах, дойде време да се потопя в улиците на този прелестен град. В момента, в който стъпих на улицата в Топхане, разбрах, че кварталът, в който щяхме да нощуваме, е типично европейски. Веднага забелязах красивите 5-6-етажни сгради, строени в края на 19-и и началото на 20-и век. Тук, в Топхане, сред тесните и изключително стръмни улици, се е намирал малкият султански дворец, в който е подписан т. нар. Топханенски акт. С него, казано най-общо, се урежда Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1886 г.
След като се настанихме в хотела, тръгнахме пеша за първото от множеството си скиталчества, които ни предстояха в следващите дни. Минавахме покрай несвършващи редици от малки галерии и блестящи антикварни магазини. Бяхме се запътили към един собственик на антикварна галерия – познат на Георги от предишни идвания. Вече трето поколение този човек продаваше картини в неголемия си
магазин на една тясна и стръмна улица в Топхане
Почти незнаещ друг език освен турски, той бе поставил най-ценните си картини в едно малко помещение зад основния салон. Поради познанството си с моя спътник, той лесно ни допусна до по-стойностните си платна в задното помещение. Влизайки от основната зала в по-малкото помещение, атмосферата коренно се промени. Веднага се усети духът, който носеха маслените платна на класически майстори от Италия, Русия и други европейски държави. Тези платна се различаваха толкова много от изложените на витрината.
След приятния разговор със съдържателя на галерията в Топхане и отсяването на реалността от пресилените му слова, поехме към основния търговски пешеходен булевард в модерния Истанбул. На всеки ъгъл над почти всяка улица бяха провесени многобройни малки разноцветни знамена. Те подсказваха, че
наблизо има предизборен пункт
на някоя от партиите, борещи се за представителство в меджлиса – турския парламент. От тези избори зависеше дали Партията на справедливостта и развитието на Реджеп Ердоган щеше да получи мнозинство. От това пък следваше, че Ердоган ще започне новия си мандат като президент на президентска република. Истанбул беше наводнен от агитационни автобуси с високоговорители, които пропагандираха най-вече за Ердоган.
Неприятно впечатление ми направи фактът, че на много места неговите симпатизанти използват като плакати портрети на Мустафа Кемал Ататюрк. В Турция все още съществува култ към личността на този просветен диктатор – ако мога така да нарека управниците като него, които хем управляват с желязна ръка, хем са били достатъчно наясно, че без големи реформи не може да се продължава. Та, в този момент ми стана ясно, че Ердоган използва личността на Ататюрк за собствени политически цели.
Сред цялата тази врява и стълпотворение от хора стигнахме до булевард Истиклял. Така се нарича той и в буквален превод името му означава “освобождение”. Улицата има няколко по-стари имена, но последното е дадено в чест на
победата на републиканците на Мустафа Кемал
във войната през 1923 г., която турците наричат “освободителна”. Предпочитан в миналото от всички европейски интелектуалци, булевардът е изключително популярен със своите старинни сгради, дело най-вече на арменски, еврейски и гръцки архитекти.
В тях на дължина повече от 3 км се помещават различни бутици и заведения за хранене. Тук могат да се видят всички световни марки. Булевардът започва от площад Таксим и Паметника на Републиката и завършва до една от метростанциите, наречена Тунел. В Истанбул е построено второто метро в света след това в Лондон.
По средата на Истиклял се намира старото имперско училище с площад Галатасарай. Ученици от тази гимназия поставят началото на едноименния футболен клуб. Загледан във сградите, реших да пробвам ястие с телешко месо, което да изям по път. Тук никога не се използва месо от младо животно, а вкусът му винаги е доста характерен и някак тежък. Впечатли ме и
отношението на турците към хляба
Навсякъде хлябът се сервираше без да бъде поръчван с ястията и абсолютно винаги, независимо къде се намирахме, беше майсторски направен.
Навсякъде, където минавахме или седнехме, хората се радваха от сърце на малкия Стефчо, който бе неотлъчно с нас през всичките ни пътешествия. Магазинерите му подаваха с усмивка плодове, ядки или сладкиши. Случайните минувачи, с които се разминавахме по улицата, не пропускаха да го закачат и да си поиграят с нашия млад спътник. Неволно си спомних как същото това се случваше и в България… но преди години.
Следва трета част. В нея ще ви разкажа за приказния дворец Долмабахче и кулинарните изкушения на Истанбул.
