Днес искам да ти кажа, че съм тук. Както и всеки друг ден. Всеки друг ден искам същото. Искам да ме забележиш. Да поспреш по пътя си между прикачванията в метрото, между бензиноколонката и колата ти, между офиса и мола, откъдето ще си купиш обяд. Или поне да забавиш крачка, за да видиш книгата в ръката ми, надписа на тениската, шантавата шапка, чиято периферия придава като в нямо кино изразителност на погледа ми.
Поглед като твоя
Плъзгащ се по повърхността, неспиращ се в конкретна точка, толкова пълен с мисли, че чак празен. Обърнат навътре и затворен за всичко навън. Вперен в книгата. Отнесен със скоростта, с която се размазват дърветата оттатък прозореца. Заспал с отворени очи.
Днес искам да ти кажа, че съм тук. И че виждам. Винаги съм виждала, дори през онези слънчеви очила, които като черна дупка поглъщат всичките ми емоции. Научих се да плъзгам поглед с времето, скоростта, смяната на влаковете. Но така и не престанах да забелязвам. Картината е винаги една и съща – поток от хора, изливащ се от едно място в друго, хаотичен и предсказуем едновременно. Детайлите обаче са различни, всеки ден. Приличат си само по това, че сочат навътре и са затворени за света навън. Ако някой случайно изпусне от поглед унеса си, то е само за да размаха пръст пред чужд чифт очи, в поучителен такт. Без да разбира, че всъщност сочи своето собствено безсилие да държи очите си отворени.
Днес искам да ти кажа, че съм тук, че виждам и че само изглеждам умълчана. Всъщност ми се говори.
Искам да ти кажа… толкова неща!
За това, какво става на страницата, която току-що отбелязах, за историята на тази шапка, за разлятото кафе сутринта, за лука, който кълцах снощи и който ме подсеща, че все се каня да направя от него мармалад, но вместо това винаги следвам плана най-напред да сготвя вечерята и така до следващия път, в който ми потрябва лук. Виждаш ли, вече едва си поемам дъх от говорене?
И ако ме послушаш още малко, може би ще научиш, че настъпвам разклонителя, когато изключвам зарядното на телефона и така си спестявам едно навеждане, защото животът е твърде кратък, за да ни боли кръстът. Че слушам музика, когато пиша, но не мога да се концентрирам на нея, когато чета. Че вярвам в разни небивалици, стига да са плод на въображението на някой достатъчно луд, но все по-трудно пускам лудостта вътре в себе си и все по-лесно се връзвам на нормалните хора.
Днес искам да ти кажа, че съм тук, че виждам и че не ми се мълчи. Но и че ме е страх да започна да говоря, за да не се удавя още в плитчините на това споделяне. Затова просто ще ти кажа, че виждам.
Виждам теб
Твоята книга, която успяваш да четеш на музиката в ушите ти. Пръстите, които я прелистват и с които може би се прехранваш, защото изглеждат груби и отрудени. Но за мен са най-нежните, защото не размаха нито един от тях обвинително. А можеше. Вместо това се усмихна. Без един зъб, и това видях, колкото и бързо да се опита да прибереш усмивката си.
Днес искам да ти кажа, че съм тук. Че виждам повече, отколкото изглежда, че забелязвам. Че ми се говори – не за мен, за теб. За тази черна дупка горе, в ляво, между трети и пети. За всичките ти усмивки, вселени и отгърнати страници. За сълзите, които не са от лук. И за дните, в които зарядните са излишни. В които не се пускаме по течението. В които една усмивка е достатъчна, за да ни извади от унеса. И да ни накара да се видим такива, каквито бихме искали да сме. Забелязващи всеки един ден. Всяко нещо. Всичко, дори и липсите.
