Невидимо е. А също така – и неуловимо. Не можеш да го задържиш насила, да го затвориш в буркан, да го консервираш. Сигурно и затова не е присъщо за хората “консерви”. И каца на рамото само на онези, които имат сетива за него. За онова магично нещо наречено вдъхновение.
Макар че “каца” е твърде оптимистично казано. За да го повикат, много от нас следват суеверни ритуали, настройват се с музика, свещи, аромати, с книги, лекции и разговори, с часове и дори дни. Но най-често то идва при нас само. В най-неподходящото време – под душа, в тоалетната, на сън или на път. Все ситуации, в които сме безсилни да го уловим. Защото е отвъд нас. Каквото и да сме си мислели като общество през последните пет века.
Доказателство за последното е мемоарният роман на Елизабет Гилбърт Яж, моли се и обичай, описващ едногодишното ѝ
пътешествие из Италия, Индия и Индонезия
За разлика от предишните ѝ книги, по някаква причина точно тази достигна до целия свят и стана голяма сензация (и още по-добра екранизация).
Резултатът? “Навсякъде, където отида, хората ме третират като обречена. Сериозно – обречена! Питат ме: “Не се ли страхуваш, че никога повече няма да напишеш нещо по-добро от това?”, ядосва се Гилбърт в речта си Твоят неуловим творчески гений за TED (платформа за споделяне на идеи). “Още като тийнейджър, когато казвах, че искам да стана писател, срещах същата реакция: “Не те ли е страх, че никога няма да постигнеш успех? Че унижението от отхвърлянето ще те убие? Че ще умреш върху купчина неосъществени мечти?” Краткият отговор на всички тези въпроси: ДА. Страх ме е.”
Един момент! Според вас, рационално ли е някой да се страхува от работата, заради която смята, че е дошъл на тази земя (особеност на креативните начинания – притеснението за психическото здраве по начин, нетипичен за другите професии)?
“Баща ми беше инженер-химик и не си спомням някой да го е питал дали се страхува да бъде такъв. Нямаше: “Джон, тази блокада в инженерната химия – как се справяш?” Но нека сме честни, инженер-химиците, като цяло, не са си спечелили репутация през вековете на маниакално-депресивни алкохолици”, смее се Гилбърт.
Шегата настрана – творците от всички жанрове имат славата на крайно неустойчиви психически. Явно неслучайно в последното си интервю, преди да почине, Норман Мейлър казва: “Всяка моя книга ме убиваше по малко.”
Как можем да насърчим великите и креативни умове – обратното – да живеят?
Това се пита и авторката на Яж, моли се и обичай, която изчислява, че има може би още към 4 десетилетия работа пред себе си. И е напълно вероятно всичко, което напише оттук нататък, да бъде съдено от целия свят. Напълно е вероятно най-големият ѝ успех да е зад гърба ѝ. Как тогава да запази безопасна дистанция между себе си, когато пише, и нейното съвсем естествено безпокойство за реакцията, която писането ѝ ще предизвика отсега нататък?
И ето че Гилбърт си припомня Древна Гърция и Древен Рим. Там хората не вярвали, че креативността идва от човешките същества. Смятали я за божествен дух, с далечен и неясен източник, който кацал при тях по незнайни причини. Така древният творец бил защитен от някои неща – например от твърде много нарцисизъм. “Ако творчеството ти е брилянтно, не си изцяло отговорен за това. Всички знаят, че имаш този безплътен гений, който ти е помогнал. Ако работата ти е провал, вината не е изцяло твоя. Всички знаят, че твоят гений нещо не го бива”, обобщава Гилбърт. “Но
дошъл Ренесансът и всичко се променило
Родили сме великата идея, че човекът е в центъра на вселената, над всички богове и мистерии. Повече нямало място за мистични същества и хората започнали да вярват, че креативността идва изцяло от индивида.”
За пръв път в човешката история започнали да наричат твореца “талант”, а не да казват, че “има талант”. “Напрежението, произлизащо от това, убива нашите творци пред последните 500 години!”, заявява Гилбърт.
То ги кара да тичат към къщи, за да се доберат до белия лист хартия достатъчно бързо, че да уловят онази птичка, наречена вдъхновение. Вместо да се поддава на този стрес, музикантът Том Уейтс, избира да не губи ума си, а да… общува с източника на своята креативност! През по-голяма част от живота си Уейтс е бил
пример за измъчвания съвременен творец
който се опитвал да управлява и доминира над невидимите импулси на творчеството. Но един ден, докато шофирал по магистралата, изведнъж чул фрагмент от мелодия, който нямало как да улови.
Без лист, молив или диктофон в колата, Уейтс започнал да усеща напрежение, че ще изпусне песента. И вместо да изпада в паника, просто спрял. Погледнал към небето и казал: “Извинявай, не виждаш ли, че карам? Да ти изглежда, че мога да напиша песен точно сега? Ако наистина искаш да съществуваш, върни се в по-подходящ момент. Ако не – иди да тормозиш някой друг днес. Иди при Ленард Коен.” Целият начин на работа на Уейтс се променил след това. Превърнал се във вид разговор между него и странното нещо извън него.
Гилбърт, която навремето интервюирала музиканта и знае тази история лично от него, казва, че идеята му я спасила като писател.
“Преди стотици години хората се събирали да танцуват ритуални танци до зазоряване. И от време на време се случвало някой от изпълнителите да изпада в транс. Сякаш прекрачвал някаква врата. Не правел нищо различно от това, което винаги е правил, но изведнъж не изглеждал просто човек.
Сякаш горял в огън с божественото
Уловката идва на следващата сутрин, за самия танцьор – когато се събуди и открие, че е 11 сутринта, вторник, и вече през него не надзърта Господ. Той е застаряващ смъртен с уморени колене и може би никога няма да се въздигне до онези висини отново. Какво да прави с остатъка от живота си? Ето това е трудното.”
Едно от най-трудните неща, с които трябва да се примириш, ако водиш живот на творец, всъщност. Не и ако вярваш, че най-невероятните страни на твоето съществуване не идват от самия теб.
“Започнах да мисля по този начин, докато работех над книгата, която беше плашещият свръхочакван последовател на невероятния ми успех с Яж, моли се и обичай.” Днес Гилбърт има зад гърба си още няколко бестселъра. Единият – въпросната книга, наследник на първия ѝ успех: Кажи ДА (изд. Прозорец). Следват Отвъд границите, Непреклонни мъже, Имена на цветя и момичета, Знакът на всички неща и Голяма магия. Това, което авторката им си повтаряла в моментите на безумен страх, било: “Просто си върши работата.”
Мисля си обаче, че не е необходимо да сте творец, за да имате нужда от същото насърчаване. Ако работата ви е да танцувате – танцувайте. Но можете спокойно да бъдете чиновник.
И чиновниците се нуждаят от вдъхновение
Също както и лекарите, които се сблъскват с повтаряемостта на човешките съдби. Както и бащата на Гилбърт – инженер-химикът, който с години се занимавал с неразбираеми за останалите професии данни. Както и метачът на градските тротоари, който всяка сутрин посреща деня с нови порции сняг, есенна шума или изхвърлени фасове.
Както и вие. Защото… имате нужда да го чуете:
“Просто. Си. Вършете. Работата.”
Ако спортувате – продължавайте да тренирате.
Ако изследвате нещо – не спирайте с проучванията.
С експериментите.
С повторенията, пробите и грешките.
Не се отказвайте само заради това, че притежавате чистата човешка любов и ината да продължите да вършите вашата част от работата. Със или без присъствието на Божествената искра на бюрото ви.
