Присяда ми една дума тази седмица – убийство. И то умишлено. На бъдещ човек. Аборт сиреч. Темата така се завъртя из медийното пространство, че ме закова в недоумение. От мисли и от публично изречени слова – за собственост на утроби, за религия, за грехове, за престъпления, за наказания, за жестокост, за (без)отговорност и какво ли още не.
Обидни са – не за мен, не за нас, жените, не и за мъжете, а за авторите им. Интересно, че най-яростни в назидателното размахване на пръст и епитети бяха именно мъже. Нарочно не членувам, обобщенията не са ми по вкуса. Освен това не всички мъже влизат в обобщението.
Въпреки това някак не ми идва отвътре да демонстрирам доброто си възпитание, затова ще нарека коментарите по темата с истинското им име – малоумни. Публично. И, също като авторите им, публично ще се подпиша с името си под това определение: Биляна Константинова. О, да, ще добавя със запетая след него
“убийца на бъдещ човек”
Да сме наясно.
Преди да ме замеряте с камъни на виртуалния площад или да ме тикнете в затвора, ви предлагам да си поговорим честно по въпроса. Двамата – като мъж и жена. Като зрели хора, които не правят секс по религиозни съображения или само с цел възпроизводство. Които са наясно какво се случва, когато сперматозоидът, онзи оцелелият от милионите, се слее с яйцеклетката. Които са запознати с целия спектър от средства за контрацепция и прекрасно знаят, че абортът не е сред тях. Хора, които отбират от семейно планиране и могат да носят отговорност за собственото си отговорно или безотговорно поведение. Двамата! Евентуални родители или евентуални съучастници в неадекватно дискутираното умишлено убийство на бъдещ човек.
Двамата, защото от това, което прочетох по темата тази седмица, останах с впечатлението, че забременяването, абортът (евентуално), раждането и всичко, свързано по един или друг начин с експлоатирането на утробата, е единствено и само женска работа. Нищо, че собствеността ú така и не беше изяснена. Ако сведем именно този разговор до противопоставяне по полов признак, значи
междучовешките ни отношения са на много ниско еволюционно ниво
а социалната и емоционалната ни интелигентност е дори под нулата. Разговорът, между другото, не е нито за това чия е утробата, нито за това кой как разполага с нея, нито е за религия, нито е за жената, която си прави каквото си иска (с утробата си). Това е разговор за осъзнатата споделена отговорност на мъжа и жената. Двамата. Заедно.
В 2019 г. е фундаментално наложително непорасналата част на мъжката половина от човечеството да приеме /признае/ осъзнае или друг глагол по избор в зависимост от степента на порастване, че децата се зачеват от двама души, отглеждат се от двама души и се възпитават от двама души.
Решението един бъдещ човек да не се роди също се взима от двама души, независимо дали единият от тях признава /приема/осъзнава своята роля в това. Ако ще е умишлено убийство, нека да не размахваме осъдително пръст едни срещу други, а да го излежим като равнопоставени участници в създаването на живот – независимо дали случайно, или закономерно. Това, разбира се, е идеалният вариант. Може и да разпределим отговорността – склоняване към убийство и убийство. Важи за онези мъже, които действат на принципа
“Има бебе – има проблем, няма бебе – няма проблем”.
Забременяването, абортът и раждането не са реквизити на някакво женско тайнство. Това, че действието се развива в моята (!!!) утроба и по силата на това физическите последствия са изцяло за моя сметка, не отменя участието и отговорността на мъжа за тях. Въпрос на емоционална зрялост! Чувствата и на двамата няма да ги дискутираме, те са за друг разговор. А пък и правото няма отношение към тях. Нали за
убийство на бъдещ човек
и затвор все пак говорехме.
Темата впрочем не е болезнена. Тя просто е от онези неща, които не се стесняваме да правим, но е ужасно неудобно да коментираме – както сами със себе си, така и на глас. Точка!
Преди да ме замеряте с камъни на виртуалния площад или да ме тикнете в затвора, признавам – грешна съм, убих бъдещ човек. Безгрешните първи да хвърлят камък по мен.