Историята на американеца Джон Коркоран е от онези истории, които не можете да спрете да четете. Тя ви повлича по редовете си още с обещанието, че главният герой ще ви довери тайна, която е пазил десетилетия. Тайната на Джон е, че до 47-ата си година той не е можел да чете. Въпреки това, в продължение на 17 години американецът от Ню Мексико е работил като учител.
Как е възможно човек като него да преподава, без да умее да чете?
След като Джон Коркоран решава да разкрие пред света своята история, мнозина реагират, че тя е пълна измислица. Как така образователната система не само ще издаде диплома на човек, който е с такава степен на неграмотност, но и ще му позволи да упражнява просветителска професия?
“Когато бях дете, родителите ми казаха, че съм победител. И в продължение на цели 6 години аз вярвах, че това е така”
– започва разказа си пред BBC Джон, който години по-късно разбира, че проблемите му в училище се дължат на дислексия.
Първата му година като ученик е безгрижна. От него не се изисква кой знае какво – освен да пази добро поведение, да ходи сам до тоалетна и да се реди в права линия. Но когато минава в по-горния клас и разгръща книга за първи път, малкото американче е шокирано. За него
буквите изглеждат като китайски йероглифи
– в подредбата им няма никакъв смисъл.
“Спомням си как се молех през нощта с думите: “Моля те, Господи, научи ме как да чета утре сутринта, когато се събудя“, връща се назад във времето Коркоран.
Така бъдещият учител попада в редиците на “глупавите деца”. “Не знаех как съм попаднал там, не знаех как да се измъкна, а още повече не знаех какъв въпрос да задам”, спомня си американецът.
Учителите му обаче са категорични – рано или късно момчето ще се научи да чете. Така Джон минава от един в друг клас, без обаче Господ да сбъдне молитвите му.
“Ставах всяка сутрин, обличах се и отивах на училище с усещането, че отивам на война. Мразех класната стая. Бях във враждебна среда и трябваше да намеря начин да оцелея”
– разказва Коркоран.
И точно това прави той. Макар да не може да чете и да пише, Джон е отличен атлет, а социалните му умения са фантастични. Той е
приятел с най-умните деца
в училището, а момичетата го обожават. За да отклони вниманието на съучениците и учителите от ужасяващата си тайна, той започва да се държи безобразно. Редовно участва в сбивания, влиза в ролята на училищния шут, дори е изключен заради изцепките си. Тази стратегия е работеща. В центъра на ученическата му “кариера” е неговото лошо поведение, никой не обръща внимание на неграмотността му.
В по-горните класове Джон Коркоран обаче променя тактиката си. Решава, че не иска да бъде черната овца в класа, а точно обратното – любимецът на учителите. По това време той може да пише името си, помни и няколко думи, но не е в състояние да напише цяло изречение. Преписва на тестовете, а умните му приятелки пишат домашните вместо него. Така стига до вратите на колежа, след като получава спортна стипендия.
Тук младият неграмотен американец се сблъсква с най-голямото предизвикателство в живота си. Джон е отчаян. Знае, че единственият начин да намери добра работа е да завърши колеж. Човек без подобно образование по онова време е човек без бъдеще.
“Трябваше да завърша. Единствената ми мотивация беше просто лист хартия”
– казва си той и прави всичко възможно това да се случи. Младият американец минава границите на позволеното и няколко пъти влиза с взлом в преподавателски кабинети, за да намери тестовете за бъдещите си изпити. Късметът е на негова страна – Джон не само се дипломира, но веднага след това получава предложение за работа. Казват, че понякога съдбата има изкривено чувство за хумор. Е, в този случай е точно така.
“По това време имаше недостиг на учители и аз получих оферта да започна работа като такъв. Това беше възможно най-нелогичното нещо, което можех да си представя. Защо обаче приех ли? Връщам се назад във времето и си мисля, че това е било пълна лудост. Но от друга страна – завършил съм училище и колеж без някой да разбере, че не мога да чета, така че да стана учител беше перфектното прикритие. Никой няма да заподозре учител, че не може да чете, нали?”, казва Джон.
Той преподава по физическо, социални науки и дори машинопис.
“Можех да пиша по 65 думи в минута, но не знаех какво означаваше дори една от тях. Никога не пишех на черната дъска… гледахме много филми и обсъждахме различни казуси”
– припомня си как са протичали часовете му в училище. Джон винаги карал учениците си да се представят сами и така научавал имената им. След това набелязвал някои от най-умните и ги назначавал за свои помощници, които да му помагат с четенето и писането.
Коркоран имал стратегия
и за ежеседмичните учителски събирания. В случай, че трябвало да прочете и напише нещо, той планирал да симулира инфаркт. Или каквото и да било друго, което щяло да помогне в критична ситуация като тази.
“Понякога чувствах, че съм добър учител, защото работех наистина здраво и се интересувах от това, което правя. Но не бях такъв. Грешах. Мястото ми не беше в класната стая. Не трябваше да бъда там и понякога това влияеше на здравето ми. Но бях в капан. Не можех да кажа на никого”, спомня си американецът.
Когато няколко години по-късно се жени, Джон споделя своята тайна със съпругата си. Тя така и не разбира какво се опитва да ѝ каже нейният съпруг, докато една вечер не го чува да “чете” детска книжка на дъщеря им. Учителят не чете, а просто си доизмисля истории, които вече е чувал.
Защо не търси помощ през всички тези години?
“Защото не вярвах, че някой някога може да ме научи да чета. Това беше моята тайна и аз я пазех”, дава отговор Джон Коркоран.
Той работи като преподавател от 1961 г. до 1978 г. Когато напуска работата си, най-сетне решава да промени живота си.
“Бях 47 или 48-годишен, когато чух едно изявление на Барбара Буш по телевизията. Ограмотяването на възрастни американци беше нейна социална кауза. До този момент си мислех, че съм единственият, който не може да чете и пише”
– спомня си бившият учител.
Оказва се, че в местната библиотека има курс за четене за възрастни. След дълги дни на размисъл, той се престрашава и отива да се срещне с учителката. Тя е 65-годишна доброволка, която не е квалифициран преподавател. Първото нещо, което научава Джон, е да пише. Първото му изречение на хартия е поема. Малко по-късно той започва и да чете.
“Чувствах се така сякаш съм умрял и съм отишъл в Рая. Имаше толкова болка и страх – но запълних голяма дупка в душата си”, споделя в свое интервю Коркоран. Той решава
да разкаже историята си пред света
и гостува на световни звезди като Опра Уинфри и Лари Кинг.
“Хората се притесняваха да слушат историята на учител, който не можел да чете. Някои дори казваха, че това е невъзможно и си измислям всичко”, разсмива се Джон и допълва:
“Искам хората да знаят, че има надежда, има решение. Ние не сме просто глупави, можем да се научим да четем. никога не е твърде късно”.
Към момента в американските училища все още има много деца и младежи, които като Джон Корморан минават от клас в клас, без да могат да четат и пишат. “Но вместо да обвиняваме учителите, по-добре е да направим всичко възможно, за да сме сигурни, че те са добре подготвени и квалифицирани”, казва американецът.
През 1997 г. той създава фондация, чиято основна мисия е да образова съгражданите си, независимо от тяхната възраст. Години след като е написал първото си изречение, Джон решава, че е способен на повече – пише и издава две книги – Учителят, който не можеше да чете и Мостът към грамотността.
