Помощта за една българска унизена баба

За първи път видях жената, за която ще ви разкажа, на улицата в един топъл октомврийски ден. Но едва ли ще мога да забравя срещата си с нея и болката, която изпитах заради унизените ѝ старини… Ще ви спестя някои от подробностите. Няма да ви покажа и лицето ѝ, нито ще спомена името ѝ. Всичко това е по нейна молба, която не мога да не уважа. Не мога да засиля болката на една българска унизена баба. Ще разберете защо в следващите редове.

Вървях в края на един октомврийски ден по бул. Ал. Стамболийски в столицата, когато с периферното си зрение мернах нещо, което ме смути. Отминах, но само след няколко крачки спрях. Обърнах се и се вгледах във фигурата на ъгъла на булеварда с ул. Цар Самуил. Възрастна жена. Макар и бедничко облечена, очевидно чиста.

Определено не клошарка

С интелигентно изражение. Навела глава. Седнала върху малко сгъваемо столче, постлано с парче картон. До нея патерици. В едната си ръка държеше малка пластмасова чашка. Някак плахо стоеше в ръката ѝ, която дори не беше протегната напред. Не оглеждаше минувачите. Изобщо не се усъмних, че чувства неудобство от положението, в което се намира.

Върнах се и я попитах мога ли да ѝ купя нещо за ядене. Тя ме погледна с навлажнени очи и само поклати неуверено, но утвърдително глава. С притеснението на гладен човек, който все още има достойнство и не може да си поиска директно нещо подобно. Попитах яла ли е скоро месо. Сещате се какво отговори. “Не”, много тихо изречено. Следващият ми въпрос беше има ли нещо конкретно, което ѝ се яде в този момент. Отговорът беше:

“Всичко ям, детето ми, нямам никакви претенции за нищо.”

И специални желания нямаше. Очаквания – още по-малко. Дори се опита да ме убеди, че не е нужно, ако бързам.

Връхлетях с бърза крачка в най-близкото заведение за хранене и поръчах най-големия (половин франзела) и възможно най-хранителния сандвич с месо, сирена и пресни зеленчуци. Добавих в пакета десерти и натурален сок. Когато ѝ ги подадох, тя не се поколеба да ги вземе.

Желанието да хапне надделяваше

Трепереше от вълнение, видимо беше. И дори не погледна какво ѝ давам. Само отбеляза, че е толкова много – ще има и за другия ден. И благодареше. Многократно. Попитах я какво прави там. “Събирам стотинки”. Защо?

“Имам да връщам заем. Оперирах се преди време. Държавата не ми поемаше част от лечението, трябваше да си платя 2 хил. лева от джоба. Не посмях да ипотекирам гарсониерката, за да не остана със сигурност на улицата. с пенсия под 400 лева как да обслужвам банков кредит?… Едно мило дете, комшийче, ми услужи с пари. Не ми дава зор – когато мога, тогава му давам по някой лев, за да си връщам малко по малко борча. За близо две години към 700 лева съм дала. Ама още 1200-1300 остават. Няма как, трябва така да си помагам…“ 

Тези думи не бяха изречени наведнъж, не мислете, че е кой знае колко охотна в даването на информация по темата. Цялата история събрах с доста въпроси, на които тя все пак не отказваше отговор – нали ѝ бях осигурила хляба за вечеря и за следващия ден дори…

Мина ми през ума, че това “комшийче” сигурно идея си няма какво прави и преживява тази жена, за да си връща заема. Предложих помощ. Да я снимам и да разкажа историята ѝ. Но в този момент в очите ѝ изплува… страх. “Не, категорично – отсече. – Дъщеря ми е болна от рак. В ремисия е в момента, но ако разбере, ще се влоши… Не, нищо не прави, дете. Има добри хора, пускат по някоя стотинка от време на време”.

Разбирате вече. Тази наша унизена баба се крие

Пътува отдалеч до центъра на София, където има най-много хора, барем събере 10-20 лева днес. Седи си все на едно и също място – на ъгъла на бул. Ал. Стамболийски и ул. Цар Самуил. Ту от едната страна (откъм Немската гимназия) при хубаво време, ту от другата (под навеса на оптиката до KFC), когато е лошо времето. От ъгъла на самия ресторант я гонели – не щели “просяци” да им сриват реномето. На думата “просяци” гласът ѝ потрепери и очите пак се наляха със сълзи. Защото тя разбира – прави били хората.

Бързах, но в потреса си буквално забравих защо и закъде. И просто клекнах до нея. Хванах ръката ѝ и заговорихме. Учителка била навремето. После други неща правила, за да помага на семейния бюджет. Имала деца, внуци. Трудно им било, но се оправяли. Имах тягостното усещане, че говоря с някой, който ми е близък. Учителка, хора… От чантата ѝ се подаваше подвързана книга…

Питах я за патериците – поредната тежка здравна история на тази унизена баба. Имала проблем, дето бил за операция, ама нямало да се занимава и с това, не било толкова належащо. Пък и вече прехвърлила 80-те години. Щом макар и с патерици се движи, пък и като няма гаранции, че операцията ще я оправи на 100%, нямало какво да харчи пари на държавата повече.

Мъчно ѝ било, че младите днес били озлобени и настроени срещу възрастните хора. Онзи ден един младеж я наплюл в градския транспорт, задето го помолила да ѝ отстъпи мястото да седне, че едва си стои на краката. Наругал я, че като е болна няма работа извън къщи. И заради такива като нея нямало пари за младите.

“Прав е сигурно”

– допълни след мъчителна, макар и кратка пауза. – Не им е лесно на младите днес, за всичко сами трябва да се борят. Държавата не им помага, а ние само им тежим и се пречкаме”.

Не мога да продължа този разказ и ви моля да ме извините. Той е дълъг, защото и почти до дома ѝ я съпроводих, преди да мръкне. Извинете и сълзите ми, които не виждате. Те са от безсилието, че дори да дадем някой лев на тази женица днес, както направих аз, няма да помогнем особено. След тази унизена баба, на следващия ъгъл ще седне друга…

Само ще си позволя да ви помоля, ако имате възможност, идете там – на ъгъла на Стамболийски и Цар Самуил. Погледнете добрите очи на един човек, който не иска да е в тежест никому. Погледнете една наша баба, майка, сродница, която се опитва да е честна пред човек,

подал ѝ ръка в труден момент

Колко такива хора има по улиците, как мислите? И кой е довел до това положение тази наша унизена баба? Не децата, от които се крие. Не и комшийчето, пред което иска да е чиста. Виновни сме всички ние, които търпим идиоти да ни управляват и да ни се подиграват! Които настройват младите хора срещу старите… Това е истината, нека си я признаем…

Тази унизена баба не иска кой знае какво. Събира стотинки. Дори не е протегнала напред ръката си с онази малка пластмасова чашка. Държи я свита от неудобство. Пък и защото не я слуша – заради пустия инсулт, дето изкарала неотдавна. Събира по-малко от 10-ина лева в дни като днешния, когато не минават много хора по центъра…

Ако можете помогнете на тази женица. Дори само кураж да ѝ дадете, добра дума да ѝ кажете, пак ще е нещо. Тя ще го оцени, бъдете сигурни.

ПП. Два дни след публикуването на текста, отново минах оттам. Бабката беше с искрящ поглед, защото хората минавали и я заговаряли – разбрала, че съм написала историята ѝ. Една жена ѝ купила сандвич. Друга ѝ занесла консерви. Понеже денят беше топъл, беше с лека връхна дреха, но в същия цвят като палтенцето.

“Цял живот такова внимание не е имало към мен“, каза на раздяла…

Скоро след това се организира кампания Щастлива Коледа за баба и дядо, в която включихме и тази женица. Тя също, заедно с други възрастни хора, ще получи от даренията, които фондация От любов към България ще събере.  Кампанията е от 1 ноември до 15 декември 2017 г. Повече за нея можете да научите в текста за кампанията на нашия сайт или на страницата ѝ в Интернет.

В навечерието на старта на кампанията се чух отново с бабата. И какво мислите сподели? Най-невероятното, което и аз самата не съм очаквала, когато написах горните редове. Някой от вас я намерил и ѝ дал голяма сума пари. Тя не знаеше къде да се дене от щастие и само благодареше и благославяше. Изплатила веднага остатъка от дълга си. Само за броени дни, малко по малко и най-вече с огромната помощ на финала, нейният проблем се реши. А заедно с помощта, която ще получи от кампанията на фондация От любов към България, много от проблемите ѝ за зимата са също решени. Както каза самата тя:

“Ще излизам за мляко, хляб, вестник, да се поразтъпча…“

Мен обаче продължава да ме тормози следната мисъл: На тази жена помогнахме. Или по-точно решихме ЕДИН от проблемите ѝ. Защото въпреки, че дългът ѝ е изплатен, пенсията няма да стане по-голяма, нито ще поевтинеят храната, лекарствата, хеле пък топлото. А колко още има като нея, за които не знаем? И защо трябва отново обикновените граждани, съвестните данъкоплатци, с които държавата се гаври не по-малко, да решават подобни казуси? Докога ще се използва милостивостта и жалостивостта на хората от онези във властта, за да не си вършат съвестно и справедливо работата?…

Вижте още… молитва в помощ на едно храбро българче