Моля, пуснете си нещо на Густав Малер за фон, точно както би направил Буковски. Например:
Сега се настанете удобно и се потопете в тази история:
Ако думите имаха зъби, то тези на Чарлз Буковски щяха да ви разкъсат, докато не стихне и последната нотка романтизъм в бедната ви душица. В името на истината и естеството на самия живот.
“Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.”
Началото. 1920 г.
В 16-ия ден на августовската 1920 г. – годината, в която иронично или не, Америка фактически има жена за президент – поради здравословни проблеми на президента Уилсън, неговата първа дама изпълнява задълженията му в продължение на година и половина. Това е и годината, когато удоволствието от гласуването е позволено и на жените. И за да е пълна картината от този велик момент, тогава се зараждат и медиите.
Кръв от Германия-Полша-Америка – майките-нации на Буковски, потича в неговите груби, изпъкнали вени. В този ден в Андернах на Рейн, Германия, се ражда той – Хайнрих Карл Буковски. И този малък мъж расте
насред шамари, викове и нямане
Същинско нямане, високи нива на инфлация, застой в икономиката… Безработният татко Хенри – бивш военен, прекроил се в млеко-разносвач или по-често безработен е родител, който се разтушaва върху малката, но срамежлива, дори дръпната, боксова круша на име Буковски. [Срамежливост, причинена и от кожата му, осеяна с тежко акне – тази тийнейджърска проказа]
Татко му прилага този семеен ритуал три пъти седмично. Като по книга – с бръснарски колан. И това, когато годините му са едва 6 г. (та чак докато навърши 11). Буковски твърди, че тогава някак проумява незаслужената болка, която по-късно лее в творчеството си.
Пълнокръвният бой допълва картината от бедни краски, празни трапези, неспокойни нощи и вечна напрегнатост. И подигравки, които обаче раждат гений. Зад сочещи го пръсти (къде заради странните му дрехи, къде заради немския акцент)
Буковски трупа гняв
за бъдещите си материали. Там ще рукне Реката на Недоволството. Защото думите нараняват повече от ритниците. Факт.
Дотук имаме идеален профил на бъдещ творец. Без пудра и грим, без основното почистване на дома преди гости. Творец, който ще се превърне в емблема на бийт-поколението, в бунтар, чиито (50) книги са сред най-продаваните и превеждани заглавия в световен мащаб.
Така на фона на гениалната музика на Густав Малер, надвесен над книгите на Достовески, Чехов, Хемингуей и Кафка, се ражда Кралят на простотата, на истинността, тази истина дето звучи като директно заплюване в лицето на пуританския свят.
Днес Lifebites.bg ще ви запознае с няколко урока, преподадени в Училището на живота. С гост–лектор Чарлз Буковски. Учител, който показва натуралното в живота. Учител бил в Ада, но все пак оцелял. Защото никой не е застрахован от Лудостта, Алкохола, Бедността.
Урок номер 1:
Непосилната Тегоба на тъжното детство може да бъде двигател:
“Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.”
[Из сборника ““На юг от никъде”]
Урок номер 2:
Никога не е твърде късно.
Издателите нямат последната дума. Никога не е твърде късно.
Упорство, братя, упорство. Опити, опити, откази, откази. Толкова много безплоден труд.
Буковски е поет-творец-писател след своите 33 години. Първият негов роман се ражда от недрата на 40-и-няколко-годишната му ръка и душа.
“….Тази вечер се чувствам отровен, смачкан, употребен, износен до кокал. Не е само заради старостта, но сигурно е свързано с нея. Мисля, че тълпата, онази тълпа, Човечеството, което винаги ми е било трудно да приема, тази тълпа най-накрая ще ме победи. Мисля, че големият проблем е, че при всички тези хора всичко се повтаря. В тях няма нищо свежо. Няма дори малко чудо. Те просто ме изтощават, изтощават. Ако някой ден видя поне ЕДИН човек, който прави или казва нещо необикновено, това ще ми помогне да се спася. Но те са вкиснати, кирливи. Няма живец. Очи, уши, крака, гласове, но… нищо. Те се мумифицират, самозаблуждават се, преструват се на живи…”
[Из Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба]
Урок номер 3:
Най-мръсното е най-вдъхновяващо. Докато се риеш като къртица в недрата на майката – перверзия, беднотия, недоимък, трепереща лудост и умирачка – цапайки се, всъщност градиш.
Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.
Буковски е прям, поднася на всеогледание и всеослушание своя ненапудрен живот, в който нелицеприятното се лее като пролетен дъжд. Всичко, що се случва, ви се носи на поднос, с упадъчен мирис на сласт и разруха.
“Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.”
Урок номер 4:
Поезия не е мръсна дума. Ако животът е поема, тя би звучала така:
Сам с всеки [от Чарлз Буковски]
плътта покрива костите понякога слагат и ум там, а понякога и душа, а жените чупят вази о стените, а мъжете пият толкова много и никой не открива човека, но продължава да търси, пълзейки във и от леглата. плът покрива костите а плътта търси повече от плът.
няма никакъв шанс: всички сме в капана на единична съдба.
никой никога не открива човека.градските бунища се пълнят сметищата се пълнят лудниците се пълнят гробищата се пълнят
нищо друго не се запълва.
Урок номер 5:
Любовта обаче е мръсна дума:
“Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.”
[Из Жени]
“Любовта е път със смисъл; сексът е смисъл сам по себе си.”
[Из Записки на стария мръсник]
“Естествено, че е възможно да обичаш едно човешко същество, ако не го познаваш достатъчно добре.”
“Любовта е дума, която се употребява твърде често и твърде скоро”
Урок номер 6: Животните
“…тя обясняваше, че животните имат души. Никой не оспори мнението ú. Знаехме, че е възможно. Това, в което не бяхме сигурни, беше дали ние имаме души.”
Урок номер 8
“Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.”
Урок номер 9
“Има празно място в сърцето,
Което никога няма да се напълни.
Празно място
И дори през най-хубавите моменти
И най-великите моменти
Ще знаем
Ще знаем
Повече от всякога
Има празно място в сърцето,
Което никога няма да се запълни
Ще чакаме
И чакаме
В това празно място.”
Смъртта е занимание самотно
Малко след поставяне на последната точка в романа Pulp, Буковски продължава своя път, реейки се сред сини птици, надвесен на своята безплътна пишеща машина, изпратен от будистки монаси и любима жена.
Не Опитвай (Епитафия на надгробната му плоча)
