Да разказвам за Перу е кауза за няколко живота. Успявам да свържа логически някак несъчетаеми случки, мигове, в ритъма на моето си усещане, емоция и нестихващо желание пак да съм там. Помня лица на хора, които може би няма да срещна повече, помня фасади, сергии, сюжети, вкусове, аромати. Пазя усещане за Перу.
Пътуването до земята на инките е моя детска мечта – едва докосната и вдъхновяваща да я преследвам отново. Перу, което остана в мен, е много повече от фактологията в пътеводителя. То е нова сетивност към нов за мен свят, който сякаш винаги съм познавала.
Тук душата и тялото намират покой
а мислите следват естествения си ход – без напрежение и очаквания.
За младите по опит пътешественици началото на такова пътуване е своеобразен сблъсък с друга действителност, която фокусира човека от цивилизацията върху привидната бедност. Скоро обаче тя престава да изглежда потискаща и отстъпва на усещането за простота, семпъл уют, напълно достатъчен и за най-разглезения турист.
Паркът с фонтаните е една от нощните атракции в Лима. Това модерно пространство е открита сцена за всекидневни фиести и карнавали. Най-често тук на момичетата от богати традиционни семейства се организира специална фотосесия – част от своеобразния бал, с който се отбелязва прехода от детството към моминството.
В Перу луксът може да се види и усети най-ясно в столицата Лима, в богатите квартали, но дори там той е някак приглушен, лишен от парвенюшки краски,
едновременно модерен и вдъхновен от древното наследство
Туристически ресторанти, хотели и атракциони не липсват, но техният чуждоземен дух те кара още по-силно да кривнеш в първата пряка.
Перу е земя на разнообразието, на свещената чистота, на мъдростта на вековете, на хармонията между природа и цивилизация. Релефът на тази страна разкрива всякакви прелести – плисъкът на океана, непристъпната твърдост на хилядниците, панорамaта насред плата и ехото на каньони, огласяни от писъка на кондори, оазисите сред горещия пясък на малките пустини, пищният зелен уют на джунглата. Далеч от всяка суета и в съгласие с Пачамама – майката земя, и Виракоча – създателят.
Оазисът Хуакачина, където местните жители не надхвърлят 100. Тук за туристите се организират всякакви приключения по пясъчните дюни – трекове с бъги, спускане с бордове, романтични вечери на свещи, кратки походи.
Насред тази красота няма как да останеш самотен. Навсякъде около теб срещаш усмихнати матови лица, по които сякаш е зографисана простичката философия на живота – любов и уважение.
До тази импровизирана социална кухня ме отвежда върволицата от жени и мъже, носещи съдове в ръце. Цари търпение, смирение и благодарност. Туристи рядко надникват в това скрито в задния двор на храма кътче на милосърдие.
Хората в Перу са работливи. Успели са да се адаптират към разнообразния климат и релеф в съглашение с природата.
Полудивите викуни живеят на голяма надморска височина. Веднъж годишно биват улавяни и подстригвани заради скъпо струващата им вълна (средната цена на шал от викуня е 1000 лв.). Местните извършват това внимателно, за да не причинят силен стрес на животното, което може да умре или да спре да се размножава.
В планината, сред лами и алпаки, и жени, и мъже изработват топли плетива, отглеждат картофи, които после дехидратират, за да са леки и лесно преносими. Няколко поколения живеят в малки каменни къщурки, често покрити с импровизирани покриви (когато къщата не е завършена, не плащат данъци), върху ничия земя, чиято собственост придобиват, ако доказано са живели на нея поне 20 години. Тези пъстродрехи хора успяват да укротят силните ветрове и суровия климат с
огромна почит и култ към природата
Енергията на предците – инки, кечуа, аймара и многото други племена, населявали и населяващи този земен рай, струи отвсякъде. Най-отчетлива е в свещенодействията към майката земя и бащата слънце.
Високо в планината листата от кока имат особена ценност в този култ – с тях се извършва ритуал – във всяка от четирите посоки и с подреждане на каменна пирамида. Това е и благодарност, и молитва за земна благодат и сила.
Пирамидите от камъни с поставени под тях листенца кока са характерна гледка по планинските пътища в Перу.
Листата от кока дават живителни сили по време на дългите пеши преходи, тонизират в среда с малко кислород и понякога дори служат за храна. За перуанците коката е широко разпространено растение, както здравецът в България. За любопитните, количеството листа за приготвяне на доза, която по нашите ширини се смята за наркотик, е повече от 2 чувала. Джунглата също крие изобилие от растения, които се използват за различни ритуали, свещени обреди и дори за лечение на тежки болести. Един от тях, насочен към себепознание – навътре и надълбоко, е аяухаската. Той е
ритуал за малцина, не атракция
и към него е важно да се пристъпи осъзнато, внимателно и информирано.
Общностите, живеещи в Титикака например, имат ритуали, свързани със силата, идваща изпод водите на езерото. Смята се, че на дъното на един най-мощните енергийни центрове на планетата лежи златният диск, съдържащ знанието на инките за връзката с други енергийни измерения. С идването на завоевателя, дискът е хвърлен неслучайно точно тук, за да остане неприкосновен, а местните разказват, че е време тази информация да излезе отново на повърхността.
Залезът над Титикака е магичен като пътуването по водите на езерото.
В продължение на векове езеряните са живеели върху тръстиковите острови, насред дълбоките води. Днес, за “упоените” от толкова забележителности туристи, тръстиковите острови и тяхното население продължават да бъдат поддържани.
Перуанските ръкоделия, предлагани на тръстиковите острови, отразяват бита и култа към боговете.
Всеки местен екскурзовод е готов да се закълне, че семействата наистина обитават тези платформи от преплетена тръстика, които се поклащат при всяка стъпка. Като дебела рогозка във водите на Титикака.
Всичко е много истинско
– пресъздаденият бит, упражняването на занаяти и последващата продажба на какви ли не сувенири, спретнати “на мястото на събитието”. Автентичен е и разказът на мъж, който на базов английски обяснява как „по-голямото” му 6-годишно дете събира останалите в лодката и още в ранни зори ги откарва към школото на каменния остров Такиле. Нека всеки сам да реши докъде да приеме това.
Според обичаите на остров Такиле сред езерото Титикака, плетенето е територия, запазена и до днес само за мъжете. По цвета на шапката се познава дали мъжът е задомен (като този на снимката). В миналото девойките избирали своя спътник в живота като пълнели шапката му с езерна вода. Ако изтичала бавно, значи бил сръчен майстор-плетач и надежден партньор в живота.
По-важното е обаче, че перуанците, осъзнали какъв необятен ресурс е туризмът, някак си са успели да постигнат единност в посланията и разказите за своята култура и да ги превърнат в легенда, която може да се види и пипне. Забележително е!
Омъжените жени на каменния остров Такиле покриват главите си с черни забрадки. Физическият труд в семейството често е тяхна „привилегия”.
Перуанците не просят от туристи, а предлагат плодовете на своя труд –
достойно и с усмивка
На пазара може да се намери всичко – от сушени картофи, царевица и кока през сувенири и ръкоделия, до минерали и отломки от вулканични скали, ритуални зърна за гадаене, та дори и шамански услуги.
На всеки пазар се разхожда поне по едно перуанче, хванало за повода бебе-лама, което деликатно се приближава, за да влезе в поредния кадър. „Un sole” (стандартна тарифа), казва то срамежливо и после изпълва кадъра с истинско съдържание. Готов си да му дадеш много повече, но с времето разбираш, че като даваш повече от поисканото, правиш лоша услуга.
Колонизаторът е успял да сложи дълбок отпечатък върху всичко тук, включително да повлияе леко и предприемаческия потенциал на този волен народ. Но вероятно заради силния дух и култура на местните, по това време инки, цивилизацията им не е умряла, а е интегрирала испанската традиция. Отдавам това и на желанието на испанците, разбира се.
Катедралата в гр. Куско – един от многото примери за „адаптиран” католицизъм. В повечето храмове в Перу завоевателят е заменил орнаментите от чисто злато в интериора с дървени, обагрени в златна боя. Иконите и статуите в католически стил, особено в църквите в провинцията, често са декорирани с изобилие от пъстроцветни гирлянди, панделки и други елементи на местната стилистика.
Перуанското население е културно повлияно, но не докрай асимилирано. Разграбени са несметни богатства от храмовете. Но знанието на древните, езическите култове, битът на хората продължават да носят автентичния си облик. Изследователите могат да коментират компетентно симбиозата между католицизъм и езичество, например. За мен усещането за повсеместна и цялостна, изпълваща близост с природата и нейните повели, безспорно е по-силното преживяване.
Перу не е само Мачу Пикчу
но енергетиката на този древен град-университет, светилище и резиденция на един от владетелите на инките е осезаема за всеки турист. Уайна Пикчу е предизвикателство и за видните планинари. Там се допускат до 300 души дневно, а билет за достъп до върха се купува месеци преди посещението.
Каквото на небето, такова и на земята. За древните, Млечният път бил еталон за съвършенство, което се стремяли да постигнат чрез архитектурата на градовете и храмовете си. Разполагали с изумителни знания за небесната карта, използвайки семпли на пръв поглед средства, наблюдавали методично движението на небесните тела и по тях гадаели за предстоящи събития и явления.
Днес точният брой на населението на Перу е неизвестен, макар че вече 20 години правителството полага огромни усилия да регистрира племената и в най-девствените кътчета на страната. В този процес на цивилизоване днешните инки подхождат мъдро – с разбиране, но и с устойчивост.
Зърнената култура киноа вече стои привично в чинията на европееца, но протеинови “изкушения” като тези сочни гъсеници, които се мариноват преди варене, все още са табу.
Европеецът посреща с удивление семплата, но невероятна кухня (разнообразна и за вегетарианци), спонтанността в модата, изкуството, хигиената, нравите, флиртовете… Именно те дават истинското усещане за Перу.
