Винсент ван Гог: Живописта като начин на живот

“Никой не е виновен, че картините ми не се купуват. Но ще дойде време, когато ще разберат, че тяхната стойност надвишава стойността на боите.” Това е написал приживе „неудачникът“ Винсент ван Гог. Животът му е сложен и объркан, останал неразбран заради странности в поведението или лудост. Но в търсене на разбиране и ред в сложния и объркан свят го спасява изкуството, което го превръща в личност от голяма величина.

Сякаш още от самото начало животът му носи сянката на обреченост. Ражда се на 30 март 1853 г. в холандското село Гроот-Зюндерт. Това е същият ден, в който при раждането си година преди това умира първородният син на семейството и затова му дават същото име.

Целият му съзнателен живот е търсене на истината за света и себе си с помощта на живописта. Работи във фирма, която търгува с произведения на изкуството, проповедник е в белгийската каменовъглена мина Боринаж, отношенията със семейството му са сложни. Но изострената му чувствителност към страданието на хората, живеещи на ръба на мизерията, го извежда на пътя на изкуството.

“Казах си: започни да рисуваш. И от този момент всичко се промени.”

Първите му рисунки са груби и непохватни, сюжетите са взети от живота – работещи селяни, миньори, сеячи, копачи, тъкачи. Грозното му лице и оръфани дрехи са в хармония със средата. Заради начина на живот, който води, не среща разбиране от семейството си. В очите на баща си е неудачник. Единствено брат му Тео го подкрепя морално и материално до края. Кореспонденцията между двамата (повече от 600 писма) е израз на доверието и топлите им отношения.

Буквално на ръба на оцеляването,

Винсент ван Гог дава последните си средства за материали

за да рисува. Креда, перо, туш, акварели не са достатъчни, за да изрази онова, което търси. Постепенно минава към маслени бои. Работи трескаво, понякога изстисква боята направо от тубата върху платното. Вдъхновяват го старите холандски майстори и Жан Франсоа Миле. Тоновете, които използва, са тъмни, създаващи нерадостна атмосфера. Специалистите наричат този период Кафяв.

Най-значителната му творба от това време е Селяни ядат картофи. Художникът ни потапя в бедната обстановка на селско семейство, споделящо си картофите и кафето под светлината на лампата. Ръцете им – груби, загорели, подаващи храната, са същите, които се борят със земята. Трудови ръце, придаващи достойнство и сила на притежателите си.

Заминавайки за Париж през 1887 г., Винсент открива за себе си импресионистите. Става приятел с Тулуз-Лотрек, Емил Бернар, Пол Гоген. Писаро го учи да цени светлината повече от формата.

Палитрата му става светла и прозрачна

Но мимолетната красота, проблясъкът на светлината, която показват импресионистите, не го задоволяват. Той признава, че предаването на зрителното впечатление е само първата задача на художника. Втората и главна негова задача е да вложи в картината чувство. Той обича да работи с груб, суров, жив материал. Търси слънцето и природата, копнее да замине на юг.

“Бъдещето на новото изкуство се намира на юг… Художникът на бъдещето ще бъде колорист.”

На 20 февруари 1888 г. Винсент ван Гог пристига в Арл. Открил красотата на Юга, рисува пламенно и вдъхновено. На платната все по-често се появява наситено синьо небе, безумно зелено на полето, кървавочервено на пръстта, изгарящо жълто (от времето на Възраждането жълтото не се използва като самостоятелен цвят).

През май същата година се премества в известната Жълта къща, преследвайки мечтата си да основе Ателие на Юга.

“Всъщност искам да създам дом на изобразителното изкуство, в който всичко – от стола до картината има свой стил.”

В писмо до Емил Бернар пише:

“Мисля да украся стените с половин дузина картини, изобразяващи слънчогледи. Чисти  или приглушени цветове ще се разпръскват на фона на разнообразна синева, започвайки от най-бледото веронезе и стигайки до кралския лазур.”

В серията от 10 картини доминират жълто и оранжево. Букетът от цъфтящи и съхнещи цветя е най-популярната му творба.

“Колко красив е жълтият цвят!”

Картините Слънчогледите, Цъфнало дърво, Спалнята на художника, Кафене в Арл и др. са изпълнени в импресионистични цветове, но дават израз и на душевното му състояние. Прави го неспокоен идеята как да предаде с цветове тъмнината на нощния пейзаж. През 1888 г. рисува първата си Звездна нощ (над Рона), която описва така:

“Небето е синьо-зелено, водата – кралски лазур, бреговете – тъмновиолетови. Градът е светлосин и виолетов, газените лампи – жълти, техните рижаво-златни лъчи се превръщат в бронзов цвят със зеленикав отенък. На лазурно-зеления небосвод Голямата мечка блести в зеленикаво и розово.”

По-късно в клиниката в Сен-Реми се връща отново към темата. Този път небето се превръща в завихрен циклон, а звездите са част от този вихър като изгарящи светли точки. Мнозина тълкуват изобразеното като плод на халюцинации, между другото.

Винсент ван Гог все още мечтае да създаде “колония”

на близки по дух и мироглед художници. На поканата се отзовава единствено Пол Гоген. Но съжителството между двамата се оказва трудно. Споровете за живописта завършват с кавга, докато се стигне до фаталната вечер на 23 декември 1888 г. В пристъп на душевно разстройство Винсент отрязва част от лявото си ухо (спорно е дали част или цялото). Увива го в хартия и го изпраща на проститутката Рашел. Със съдействието на полицията е настанен в клиника за душевно болни.

Вижте още за мистерията с отрязаното ухо на Винсент ван Гог

След поредица от пристъпи се стабилизира, но излизайки от клиниката го чакат неприятности – липса на пари, разправии с хазяина, а и брат му Тео е сгоден. Ван Гог  е между еуфорията и депресията. Тогава създава едни от най-известните си автопортрети, пореден израз на търсенето и разбирането на себе си. Известни са близо 35 от тях. Прочутият Автопортрет с привързано ухо показва човек, сломен от болестта, смазан от предчувствие за следващия припадък. Някои наричат тази творба “портрет на покаянието”.

Странното му поведение плаши хората и гражданите на Арл събират подписка за настаняването му в лечебно заведение. На 8 май 1889 г. е настанен в болницата Сен Пол в Сен-Реми дьо Прованс. Въпреки че лечението не е задоволително, му е позволено да рисува. Появяват се известните Ириси, израз на желанието да се приближи до природата. А идеалното средство за това приближаване е цветът.

Цветът като заместник на самия живот

Тази отдаденост към природата личи в следващите картини – Житно поле с кипариси, Маслинова градина и др. Цветовете стават по-приглушени, съчетанията по-убити, липсват драматичните контрасти. В писмо до сестра си Вилхелмина Винсент пише:

“Откакто съм болен изпитвам срахотна самота, дори когато съм навън, ето защо не смея да излизам.”

След известно стабилизиране на състоянието ван Гог напуска Арл. В Париж е посрещнат топло от братята си, но предпочита да замине в Овер-сюр-Оаз по покана на лекаря-хомеопат д-р Гаше.

Сякаш животът отново се връща – рисува много

чувства се добре в компанията на новия си приятел. Но една разправия между него и брат му Тео, за която причините не са ясни, отново го изважда от равновесие. Картините, които създава, носят смътното усещане за тревога и край. Такава е Житно поле с врани. Тъмно, тревожно небе, три пътя водещи наникъде, житото натежало, полегнало и многото траурни птици, изписващи буквата М (от Мort – смърт).

Вечерта на 27 юли 1890 излиза в полето със статив, носи и револвер. Прострелва се в гърдите и тежко ранен се довлича до вкъщи. След два дни умира в присъствието на брат си. Версиите за смъртта и лудостта на Ван Гог са много и различни, но няма да ги коментираме. Живописта му е изпълнена с тревога и страх пред смъртта и безумието. Но той се оказва пророк – признанието идва след смъртта му, а творбите му са едни от най-скъпо продаваните.

Тео надживява брат си с 6 месеца. Умира в Утрехт през януари 1891 г., а през 1914 г. по молба на вдовицата Йохана тялото му е преместено в Овер до гроба на брат му. “Не се разделиха и в смъртта си; когато жаркото слънце прежуря над малкото гробище сред нивята, Тео почива спокойно в гъстата сянка на Винсентовите слънчогледи”. (Ървинг Стоун – Жажда за живот). Йохана посажда бръшлян, който обхваща двата гроба и расте до днес буен и зелен.

Вижте още историята на Клод Моне и неговия уловен миг, запечатан върху платното