Васил Горанов, нарисувал славни мигове от историята ни

Голяма част от платната на художника живописец Васил Горанов са посветени на исторически събития. И по-точно – на велики моменти от българската история. Което го превръща в първия наш художник след Димитър Гюдженов, който посвещава значителен дял от творчеството си на историческа и военна тематика.

През 20-те години на миналия век обаче проф. Гюдженов е рисувал българската история по поръчка от държавата. Днес Васил Горанов рисува най-вече заради своето вярване, че го дължи на народа си. Че това е, което може да направи, за да допринесе за националното ни самочувствие.

Произведенията му илюстрират уроците във все повече учебници. Което, както ще разберем

от самия Васил Горанов

е нещо като сбъдната мечта. Само че такава, за която дори не е подозирал като дете, докато е разлиствал учебника по история за 6-и клас, възхищавайки се на рисунките.

Днес тъкмо в някои от учебниците по история за 6-и клас ще откриете произведения с подпис Васил Горанов. Както и по страниците на книгите от патриотичната поредица Дълг и чест на издателство Захарий Стоянов. Или по тези на стенния календар за 2018 година на сдружение Българска история.

Споделям на художника, че тъкмо този календар съм подарила на баба ми за Коледа. Усмивката, която така или иначе е постоянно изписана на лицето му, става малко по-широка. Радва се, че картините му ще дават

12 месеца самочувствие

на още някого. Но остава все така скромен.

През целия ни разговор Васил Горанов така и не назовава конкретни свои клиенти. Сред които знаем, че се нареждат успели българи от страната и зад граница. Понякога те чакат с години, за да се сдобият с негова картина.

Изкуството му обаче не може да се нарече комерсиално. То е излизане от зоната на егоизма, на вглеждането в себе си, характерна за хората на изкуството, и насочване към потребностите на другите. На публиката, която има нужда да види по нов начин

забравеното старо

“Рисувам с класически подход, защото той е разбираем и достъпен в България”, казва живописецът.

“В момента, в който човек има нужда да полети, сигурно бих рисувал по тоя начин, че човек да може да лети. Това е ролята на изкуството – да реагира на нуждите на съвременния човек. Така би трябвало да бъде”.

“Ние прекалено много мислим за себе си. Трябва да мислим и за другите“.

Тъкмо това прави Васил Горанов – изтупва праха на величествените моменти и с помощта на боите създава силно сценично осветление, за да излъска историята ни. А с нея – и самочувствието ни на българи.

Дори творбите му извън историческата тематика успяват да постигнат това. Художникът портретира

герои на нашето време

като Искра Радева и Лили Иванова, или по неговите думи: “Все хора, които с професионализма си държат летвата високо”.

Вижте още… нежността на българката в картините на художничката Мария Илиева

За собствения си професионализъм – за изминатия дълъг път от родния Велинград, през факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет, до София – Васил Горанов рядко се отпуска да говори. За личния си живот споделя още по-малко.

Едва когато диктофонът е изключен, научавам за грижите му като родител, който се надява на по-добро бъдеще за детето си. Или за усилията му, като домоуправител, да обедини съседите си така, че да облагородят със задружни усилия жилищния си вход. Научавам и че художникът, като всички нас, вижда и лошите практики, и порочните примери. И се ядосва заради тях.

Но избира да говори за добрите. Да бъде оптимист. Защото, освен добър художник,

Васил Горанов е и добър човек

Който повече от всичко друго иска да остави добра следа след себе си. Резултат от желанието ни да я последваме е и това негово интервю за Lifebites.bg.

Васил, как се зароди интересът Ви към историята?

Още в момента, в който станах ученик и започнах да разгръщам дебелите учебници. Като бях първи клас, разглеждах учебника по история на моя по-голям брат. Той беше тогава в 6-и клас и аз виждах по страниците картините на големите художници от началото на миналия век – Димитър Гюдженов, Никола Кожухаров, Васил Стоилов, Ярослав Вешин…

За мен това беше историята. Тя оживяваше в картините на големите художници.

Те създадоха у мен едно любопитство да откривам непрекъснато нови и интересни неща, свързани с България, да търся новия прочит на великите събития, на управлението на големите владетели, на великите битки и големите сражения, в които

българите винаги са излизали победители

Това пораждаше в мен самочувствие, че съм роден на тази земя, че съм българин. И по някакъв начин остави сериозен, траен отпечатък върху личността ми.

Не спрях и до ден-днешен да обичам страната си, хората, които живеят в нея, и всичко онова, което ни заобикаля. Вярвам, че рано или късно, ние ще вземем правия път и ще стигнем там, където искаме.

Защото сме част от голямото европейско семейство, защото сме дали много на света с нашата история, защото ние, като индивидуалисти, сме прекрасни хора, силни хора, талантливи хора, с големи възможности и се справяме с огромните трудности в ежедневието си. Все пак, сме най-старата държава, запазила името си и до днес на този континент.

Как превърнахте този интерес към историята в професионална реализация?

Учебниците, от които учехме история, и учителите, които ни преподаваха в миналия век, остаряха. Картините на великите художници останаха само в галериите и вече не са лесно достъпни за широката аудитория. Те не са интересни за съвременния човек в XXI век, който търси нови ориентири в живота си.

Ние, като българи, имаме повече от всякога нужда да се самоопределим като такива. Ала нямаме ясна и точна дефиниция за това, кое е доброто и кое – лошото. А създаването на ориентири е работа най-вече на хората на изкуството, на историци, на политици. И всеки с това, което може, трябва да направи нещо за

съхранение на българщината

на традицията, хилядолетната култура, която имаме и на която сме наследници благодарение на великите си предци.

Всичко това беше причината аз да започна да рисувам исторически платна. Най-вече за самочувствие на обикновения човек, за самочувствие на българите, без по никакъв начин да изправям ръст срещу историята или да имам претенциите на велик художник. В никакъв случай. Рисувам по собствено убеждение, за това, че аудиторията има нужда историята ни да бъде преоткрита наново. Нарисувана по един нов начин, нагласен за окото на съвременния човек.

Българинът не обича да е по средата. Той винаги иска да е сред победителите.

Затова и малкото ни постижения в спорта са съпроводени с бурни аплодисменти, за сметка на многото неуспехи във всяко едно отношение, които са оплювани и обругани. А не би трябвало да е така. Все пак, ние сме малка страна и за потенциала, който имаме,

сме прекрасен народ

Може би посоката от тук нататък би трябвало да е такава – да се поощряваме, да се подкрепяме, да сме толерантни един към друг. И да се амбицираме, като виждаме, че някой друг успява.

Вие самият усещате ли толерантност към Вашите успехи?

Разбира се. Радвам се наистина на широка популярност. Но най-много ме радва, че децата харесват картините, защото те, децата, са бъдещето.

А картините се публикуват в много книги, учебници, много от големите издателства ги търсят. В социалните мрежи също са много популярни, споделяни, харесвани.

Вероятно защото една картина или снимка говори повече от хиляди думи. Това ли е новият начин, по който имаме нужда да виждаме историята ни, не само да я четем?

Ето това е другият въпрос, който искам да засегнем. Обикаляйки света, много обичам да посещавам музеите. Там, където хората по тая планета са оставили културния си отпечатък.

И навсякъде в големите музеи в Европа и в света опашките за това, да се видят картините на Леонардо, Пикасо, Салвадор Дали и други художници, са огромни. Желанието на публиката да се докосне до високите образци в изкуството, е видно.

Защо това не се случва при нас? Музеите ни са празни. Никой не влиза вътре.

Защо?

Тук вече е работа на хората, които управляват културата, на медиите, но и на всички нас, като общество. Имаме нужда да се обърнем към високите образци на изобразителното изкуство и на изкуството като цяло.

Това, че в развитите страни има такава култура, има сгради на по 700 години, е, защото тези хора първо са ги построили и след това са ги съхранили, че даже и изкарват пари от тях.

Защо това не се получава при нас?

Може би защото сме ярко изразени индивидуалисти, които трудно се вписват в това, да пречупят егото си в полза на общата кауза.

Трудно градим нещо заедно. Ако започнем да го градим заедно, го правим 40-50 години, след което идват други, които срутват всичко до основи или просто изоставят правеното толкова дълго време. Не се възползваме от последователността като пример в развитите културно държави.

Да вземем пример от една Италия, една Флоренция, една Венеция.

Там нищо не се разваля

за да си построи някой вила. Саграда Фамилия в Барселона е обединила усилията на няколко поколения наред, за да се построи.  Катедралата в Толедо е започната да се строи около 1200 г. и е строена 200-300 години. Катедралата в Кьолн също е строена 300 години.

Ето това е нещото, което ни липсва точно в този момент. Да ползваме големия опит на развитите в културно отношение държави. И да намерим измежду всичкото това към себе си и нашия път в света. Защото имаме право да се гордеем, че сме едни страхотни хора и това го виждам и осъзнавам всеки ден.

Бяхте съвсем скоро във Флоренция. По какъв повод?

Тази есен подготвям изложба, която ще се казва Между морето и небето. Между морето и небето е всичко, сътворено от човека, от културата на човека. Един баланс между духовното и материалното. Породен от търсене на нашите ориентири – човешки, научни и културни.

Споменахте вече на няколко пъти Италия. Там ли търсите вдъхновението?

За мен вдъхновението е навсякъде. Обичам най-много родината си и след това – всички останали държави. Но и се опитвам да ползвам примерите на високите образци в културата, създадени много преди тук да започнем да се ориентираме в тази посока.

Докосвайки се до първообразите на изобразителното изкуство, специално до Ренесансовите образци, се зареждам и се амбицирам занапред да разбера с какво бих могъл да бъда адекватен за публиката.

Това, което тези творци са направили в Ренесанса, е, че са издигнали

човека в култ

В днешния объркан свят се нуждаем отново всичко да бъде обърнато изцяло към човека. А не парите, политиката и материалното да ръководят нашия живот. Трябва да се възстанови балансът, който беше изгубен в последните години. Имаме нужда и да си повярваме.

Гледайки назад към красивата ни история, как избирате сюжетите? Как решавате с кой да се захванете?

Нашата история наистина е богата на събития, на велики хора, на владетели, предопределили времената, в които живеем, и границата на нашата държава. Както вече казах, българите обичат да са отгоре, отпред, да са победители. В контекста на това, че се нуждаем от самочувствие, да се гордеем, че сме българи, е и причината да рисувам само великите моменти.

Дори когато се налага да рисувам трагичните епизоди в българската история, пак откривам величието в трагедията на народа.

Как успявате да ги направите така реалистични от гледна точка на детайла?

Използвам екип от художници и историци, които ме консултират за това как трябва да изглеждат униформите, въоръженията. Правят се възстановки на битките, шият се костюми и т.н.

Всичко трябва да е максимално автентично, защото всичко това е огромна отговорност към публиката и към малките хора, които сега растат и се възпитават, гледайки тези картини. Не бих си позволил по никакъв начин да подвеждам публиката.

Чета много историческа литература

на академик Антон Дончев и академик Георги Марков, които са големи специалисти в областта на българската история, академик Косев, който пък е най-големият специалист по история на Възраждането, академик Васил Гюзелев от БАН, най-големият специалист по история на Средновековието. Формирайки този обобщен образ, който получавам измежду четенето на техните големи трудове, заедно с хората, които правят възстновки на костюми и въоръжение, аз материализирам всичко това в картините. Никак не е лесно.

Отнема месеци работа, докато се събере цялата необходима информация за дадената картина.

Бих казал, че рисуването е най-лесната част. Ала се изисква и човек да придобие необходимия технически потенциал, за да може да нарисува това, което иска.

Завърших Великотърновския университет, специалност Живопис при професор Русчуклиев. Бях много усърден в учението и в това

да придобия необходимата техника

за да мога да продължа да се развивам. По наше време образованието беше на едно друго ниво, което мисля, че позагубихме и трябва да върнем там, където му е мястото. Имахме прекрасни преподаватели. Имахме и среда, конкуренция.

Образованието е в основата на всичко. Когато човек е образован, знаещ, обръща внимание на културата, той няма да краде, да лъже, да бие. Това е пътят.

Вие самият бихте ли преподавал? Платната ви, разбира се, са достатъчно образователни, но имам предвид – да преподавате нещо, свързано с рисуване?

На този етап работата ме ангажира с много теми, които бих искал да завърша като картини. Нямам това време. А и да подготвяш ученици е много сериозна отговорност.

Самият аз, за да стигна до тук, съм се готвил от 7-годишна възраст. Първите ми спомени са, че 4-годишен спечелих един конкурс по рисуване. Тогава така беше. Готвехме се да бъдем приети в художествена гимназия още от първи клас. Наблюденията ми в момента са, че учениците се сещат в последните класове да се готвят за прием във висше учебно заведение.

Говорим много за това, как са нещата сега. И все пак, вие сте оптимист.

Имаме ли друг избор? Един ден нашите деца ще ни попитат: Какво направихте вие за това, ние да се чувстваме добре? Нека да направим така, че да се гордеят с това, което ние ще оставим тепърва.

Не можем да развеем белия байрак и да се предадем. Това е съдбата на българина. Той е длъжен да се бори на този кръстопът за оцеляването си. Трябва да продължим. Това е нашата съдба.

Иска ми се да ви върна в началото, към първия път, когато някой е повярвал във Вас. Кое ви даде усещането за първата крачка?

Винаги съм бил убеден, че правя това, което трябва. Още от малък знаех, че ще стана художник. Без значение какво ще ми коства.

А това е един занаят, който е изключително тежък.

Художникът е обречен на самота

Докато рисува картините си, той е сам – часове, дни, седмици, месеци наред. Много е трудно човек да застане срещу бялото платно и да създаде онова, което първо той си представя, и след това – онова, което аудиторията иска да види.

Много е лесно да отразиш себе си върху платното. Лесно е да нарисуваш душата си.

Да бъдеш егоист, правейки живопис

или изкуство. По-трудно е обаче да направиш нещо за другите хора. Нещо, което би било полезно и на другите.

И тук се връщаме към въпроса. Когато човек създаде нещо полезно и за другите, когато се чувства полезен на обществото, тогава той успява. Успява да развие кариерата си. При мен бе същото. Опитах се да не съм егоист, а да нарисувам нещо, от което хората имат нужда.

Коя картина е най-важна?

Няма такава. Една картина води до следващата, тя води до други две. Това са стъпала, които изкачваме във времето, и се борим по някакъв начин да го преодолеем.

Макар че едва ли можем да се справим с времето

Не мога да категоризирам творчеството си на отделни картини, които най-много харесвам или най-много ме определят. Всички заедно говорят и оставят послание за публиката.

Моите неща имат по-скоро илюстративен характер. Не са създадени само за мен самия. Създадени са, за да дадат самочувствие. Не проявявам егоизъм в това отношение.

А кой е бил първият исторически момент, който сте нарисувал?

Свързан е с хан Аспарух и минаването на Дунава. Това беше една картина на Аспарух заедно с група боляри. Сега вече най-новите исторически изследвания подлагат това събитие на съмнение. Оказва се, че българите винаги са живели по тези места. Но дали е така – аз винаги се осланям на научните трудове, създадени от големите авторитети в българската история, и предлагам прочита, който е актуален за този момент, към XXI век.

Казахте, че има още много неща, които искате да нарисувате. Какво да очакваме?

Разбира се. Новите археологически разкрития и непрекъснати проучвания на историци в посока българска история показват, че има още какво да се нарисува. Мисля, че хората тепърва ще бъдат много изненадани за това къде сме били велики като българи. Но ще го запазя в тайна.

Художникът е обречен на самота, казвате. В тишина ли рисувате?

Най-вече в тишина. Понякога слушам джаз, докато рисувам. Но през повечето време обичам да е тихо покрай мен.

Изживявате ли съответното събитие, което рисувате?

Търся оптимистичните моменти. Когато рисувам една картина, тя винаги носи оптимизъм. Даже и в загубите сме успявали да се съвземем и съберем, за да се изправим и да продължим нататък.

Имал ли сте оценка, различна от Отличен, по история?

По история винаги съм имал шестици. Влизах в часовете с любопитство и широко отворени очи за новото, което предстои в урока. Имах щастието да попадна на прекрасни учители, които и до ден-днешен са оставили траен отпечатък с разказаното от тях.

Сигурно се гордеят с постигнатото от вас. Имате ли обратна връзка с тях?

Да. Поддържаме връзка и всички се радват на кариерата ми. Благодарен съм им за това, което са ми дали. За това, че успяха да ни възпитат добре и да направят от нас едни истински хора. Дано успеем да предадем същото и на нашите деца.