Днешната реч е на възраст 35 години. Думи, изречени през 1981 г. Но все още живи, туптящи и носещи повод за размисъл. Реч, взета от филм на име My Dinner With Andre (Моята вечеря с Андре). Написана от двамата главни герои.
 Филм-театър-експеримент-философски-поглед. “Ако трябва да назова един филм, в който няма нито едно клише, Моята вечеря с Андре ще бъде този филм.” Това казва известният критик, автор и сценарист Роджър Джоузеф Ебърт, като дори го нарича “най-добрият филм на годината”. За този филм се казва още, че е “разговор за реалността”. Сюжетът накратко – двама стари приятели се срещат на вечеря и докато единият от тях разказва истории, свързани с преживяванията му, другият забелязва колко различни са светогледите им. Филмът получава много добри отзиви по време на появяването си през 1981 г. Филмовите критици от Бостън го окачествяват като Най-добрия филм на 1982 и му дават награда за най-добър сценарий. |
Колко злокобно е да чуеш реч от преди 35 години, която звучи като сбъднало се пророчество сега? Вероятно ще ви полазят тръпки от актуалността и проникновението на думите…
Моята вечеря с Андре
Андре: Добре. Да. Ние сме отегчени. Ние всички сме отегчени сега. Но хрумвало ли ти е някога, Уоли, че процесът, който създава тази скука, която виждаме в света сега, може да е самозадвижвана, несъзнателна форма на промиване на мозъка, създадена от световно тоталитарно правителство на базата на парите? И всичко това е доста по-опасно, отколкото човек би си помислил. Въпросът не е в индивидуалното оцеляване, Уоли. А в това, че отегченият човек е заспал човек. А някой, който е заспал, няма да каже “не”.
Постоянно ги срещам тези хора. Точно преди няколко дни срещнах един човек, на когото силно се възхищавам. Той е шведски физик – Густав Бьорнстранд. И той ми каза, че вече не гледа телевизия, не чете вестници. Напълно ги е премахнал от живота си, защото истински вярва, че сега живеем в някакъв Оруелски кошмар. И всичко, което чуваш сега, допринася за превръщането ти в робот.
Когато бях във Финдхорн, срещнах този невероятен английски лесовъд, който е посветил живота си на спасяването на дървета. Точно се бе върнал от Вашингтон, лобиращ да се спасят секвоите, той е 84-годишен и винаги пътува с раница, защото никога не знае къде ще се окаже утре. И когато го срещнах във Финдхорн, той ми рече:
– Откъде си?
Аз казах: – Ню Йорк.
– Аа, Ню Йорк, това е едно много интересно място. Познаваш ли много нюйоркчани, които не спират да говорят, че искат да напуснат, но така и не го правят?
Рекох: – О, да.
А той: – Защо мислиш те не напускат?
Давам му различни банални теории. Той казва:
– Не мисля, че това изобщо е така. Мисля, че
Ню Йорк е новият модел концентрационен лагер
като лагерът е построен от самите затворници. Затворниците са едновременно и пазачи и се гордеят с това, което са построили. Те са построили собствения си затвор. И така съществуват в състояние на шизофрения, където са едновременно затворници и пазачи. В резултат на това те вече нямат капацитета (понеже им е направена лоботомия) да напуснат затвора, който те са създали. Или дори да осъзнаят, че това е затвор.
И тогава той бръкна в джоба си и извади семка от дърво и каза:
– Това е бор.
Сложи я в ръката ми и каза:
– Избягай, докато не е твърде късно.
Виж, всъщност от около 2-3 години Чикита и аз имаме това неприятно чувство, че наистина трябва да избягаме. Че наистина трябва да се чувстваме като евреи в Германия в края на 30-те.
Да се разкараме от тук. Разбира се, проблемът е къде да отидем, защото изглежда доста очевидно, че целият свят е поел в същата посока.
Мисля, че е доста вероятно, че 60-те са били представители на последния изблик на човешки същества, преди да бъдат потушени. И че това е началото на оставащото ни бъдеще. Отсега нататък ще има само роботи, които се размотават наоколо, не мислят нищо, не чувстват нищо. И почти никой няма да остане да ни напомня, че някога е имало вид, наречен “човешко същество” с чувства и мисли. И че историята и споменът в момента се трият и скоро никой няма да помни, че животът е съществувал на планетата.
Сега, рабира се, Бьорнстранд чувства, че почти няма надежда и ще се върнем обратно към много див, беззаконен, ужасяващ период.
