– Чувствам се особено. Не ми се говори. Все едно някой ме е хванал за гърлото.
– Искаш ли да ти направя кафе – не много силно? Прегръдка и ще си помълчим заедно.
Чувам се какво изричам и не мога да повярвам на ушите си. Кога се научих да уважавам така правото на тишина на другия! Аз – госпожица Искам-да-знам-всичко-което-става-в-главата-ти! Не си спомням. Не беше сложено в иначе непрестанно растящия ми списък с цели за самоусъвършенстване.
Емоционалната табелка
Вход за външни лица строго забранен
ме плашеше отчайващо и отчайващо се борех с нея. С наивни и примитивни средства, разбира се. Тази тишина ме влудяваше, защото мислех, че в нея се случва нещо, което няма да ми донесе добро. Защото исках да съм навсякъде и да знам какво става, за да не изпусна нещата от контрол. Защото ме беше страх от отхвърляне във всичките му възможни измерения. Беше ме страх, че не присъствам. Нелепа част от израстването!
Онова особено състояние и онова особено вътрешно пространство, за което всеки външен е чужд, независимо колко близък е на сърцето, и в което никой чужд никога и при никакви обстоятелства не просто не трябва да влиза, а дори да се опитва да наднича… Беше абстракция. А тя си има име – лично пространство. Модерно понятие напоследък, за което сме в непрекъснат социален спор. Но понеже сме заети да го коментираме, не ни остава време да се опитаме да го разберем и да го изпълним със смисъл.
Ако за миг спрем с глупостите, ще си дадем сметка, че то е и винаги трябва да бъде
неприкосновена територия
Защото там може да е и страшно, и объркващо, и отблъскващо. Защото е много лично и много далечно, а понякога и много чуждо. Защото е нечие – негово, нейно, но не и наше. Онзи вътре не е този навън. Когато настъпи тишината, значи на него му е неимоверно трудно. Понякога е объркан, понякога е в истерия. Той е най-съкровеното и най-грозното на този навън. Затова във всичките си водовъртежи непременно трябва да бъде сам и входът за външни лица да си остане забранен. За наше добро. Освен ако сам не отключи вратата. Доброволно.
Как и защо започнах да се спирам пред табелата? Може би, когато и аз изпитах потребност да мълча. Дълго и напоително. Защото вътре беше страшно, объркващо и отблъскващо едновременно. И много грозно. И защото думите изискваха усилие.
Или може би, когато го чух заявено по най-простичкия начин – ставам рано, преди всички, за да изпия кафето си, без никой да ме безпокои. Това е моят сутрешен ритуал. Мога да го споделя,
стига да е в тишина
Освен ако не си пълно емоционално дърво, никога няма да нахлуеш в толкова ясно очертана територия. А ако имаш честта да бъдеш допуснат в нея, няма да съсипеш всичко с празни приказки. Това също си има име – споделена тишина. Онова особено състояние и онова особено пространство между двама души, което не се нуждае от думи, за да бъде пълно. Защото е пълно по определение – с приемане.
Споделената тишина е простор в много тясно пространство. Зачитане. Ненатрапване. Възпитание. Умение. Доверие. Отсъствие на комплекси. Отсъствие на страх. Увереност. Чаша кафе – не много силно – и прегръдка.
