Вярвай! Красивите неща не трябва да са трудни…
Ако не се случваше с мен, щях да кажа, че е измислица, че е филм, че не може да е реалност. Но ето, ощипвам се, заболява ме и всичко си е точно както преди миг. И разтегнатата ми от ухо до ухо усмивка, и сиянието в погледа, и случването, и усещанията, които закърпват надупчения юрган, завил душата ми.
Вярвай
И въпреки това не мога. Щипя се до синьо, боли ме и пак не вярвам. Не си позволявам да повярвам. До степен, в която с дразнеща настойчивост се опитвам да изчовъркам някакъв намек за лъжа или илюзорност, следа от фалш, нещо, каквото и да било, което да ме погледне ехидно и да ми каже:
“Видя ли! Видя ли пак!”
Ако продължа, ще намеря вероятно безброй дреболии. Ако не ги намеря, ще си ги измисля и ще ги преекспонирам, а след това ще започна да им вярвам и цялата реална нереалност ще се изпари.
Опитвам се да разбера защо, но отговорът се губи някъде в… Вероятно в раните по мен, които тихо се осмелявам да видя и дори да призная пред себе си с всичките им последствия. Дълго са стояли потулени. Когато не мислиш за тях, се живее по-леко и тежи по-малко. Така или иначе животът продължава – със или без вяра.
– Как пък на мен ще ми се случи нещо хубаво просто ей така! Няма начин, никога досега не е било.
“Жизнеутвърждаващият” кратък, но категоричен вътрешен монолог. Съмнението. Не от чувство за малоценност, от умората след много безсмислени себераздавания.
Вярвай
Но как? Нали се сещаш за поговорката: “Много хубаво не е на хубаво”. И другата: “Ела зло, че без тебе по-зло”. Или пък изборът между двете злини, по-голямата и по-малката. Това наричане е във вените ми, във вените ни, на нас. Приемаме безрезервно лошото, но не и доброто. Припознаваме като реално грозното, но не и красивото. Вярваме повече в тежките, чутовни битки, отколкото в тихите случвания. Знакът плюс е екзотиката на битието. Скъпа, плътна и рядка като ядки макадамия и също толкова желана и вкусна, след като си я опитал веднъж. О, да, и винаги белязана от съмнение.
Толкова сме се сраснали с убеждението, че всичко в този живот се плаща на висока цена, че в някакъв момент се оказва, че
плащаме по инерция
Неясно за какво. Трупа се в безсрочна абстрактна сметка, дивидент от която дълго не постъпва. В някакъв момент спираш и да го очакваш. Така или иначе животът продължава. Без (красиви) очаквания е по-лесен.
– Няма как да ти се случи нещо хубаво просто ей така. Няма начин, никога досега не е било – дяволчето на едното ми рамо е неумолимо. Ангелчето отсреща обаче този път не отстъпва:
– Шшшшшшш, спокойно! Отпусни се и повярвай! Приеми и се наслаждавай, всичко е за теб. Заслужи си го, изстрада го, плати висока цена. Крайно време е да започнат да ти се случват хубави неща.
Вярвай
Красивите неща не трябва да са трудни, не трябва да са непременно плод на изтерзани усилия. Стане ли така, красотата изчезва някъде по трасето и остава само изтерзаването. Безплатни със сигурност не са, но понякога идват платени предварително. От онази сметка, безсрочно-абстрактната. Дивидентите явно се трупат по силата на вселенски договор, който не ни е дадено да знаем.
Вярвай! Красивите неща не трябва да са трудни…
Не е измислица, не е филм, реалност е. Като разтегнатата ми от ухо до ухо усмивка, като сиянието в погледа, като случването. Ще спра да търся отговора. Той вероятно е в белезите от раните, които вече не болят.
