Този път няма да говорим за художествения свят на Виктор Юго. Макар и той да заслужава специално внимание заради своята трогателност, способна да разплаче и възрастен мъж. Заради ярките образи и романтичните краски. Разбира се, и заради положителните герои, въплъщение на добродетелта, сякаш същински ангели. Ще погледнем на великия френски писател от един по-различен ъгъл – онзи, който го свързва с България.
Вероятно мнозина от вас са чували, че от Юго се учи патриархът на българската литература Иван Вазов, когато изгражда образите на Бойчо Огнянов и доктор Соколов в Под игото. Любопитно е, че и двамата големи писатели създават най-известните си произведения, докато са политически емигранти в чужбина: Юго намира убежище във Великобритания, където пише Клетниците през 1862 г., а Вазов е в Русия при излизане на Под игото през 1888 г.
Преди да ви разкажем как Виктор Юго се застъпва за България, все пак да се запознаем с неговата свободна мисъл и принципите, които го ръководят. Той е подобен на нашия Вазов в обществените си ангажименти и влиянието, което има в политическия живот на страната си.
В паметна реч пред Националното събрание на Франция от януари 1850 г. Виктор Юго разяснява водещите си принципи:→ Обучението трябва да бъде безплатно и задължително. Виктор Юго е още непримирим борец за свобода на словото и печата. В своя вестник Евенман провежда кампания под девиза: “Категорична ненавист към анархията, нежна и дълбока любов към народа”. Пише срещу “деспотизма на сабята”, цензурата и политическия натиск върху журналистите. Юго изминава пътя от крайните форми на монархизма – защита на всички огромни привилегии на аристократите, – през умерения монархизъм до републиканството. |
През 1851 г. се обявява против диктатурата на Луи Наполеон, когото нарича “нищожния Наполеон”. Подкрепя опитите да бъде свален този тираничен владетел, заради което има нещастието да го пратят в емиграция. След дадената му амнистия през 1859 г. заявява: “Когато свободата се върне във Франция, и аз ще се върна.” Прибира се в родината чак през 1871 г., след абдикацията на Наполеон III от престола.
Стигнал до извода, че
борбата срещу тиранията е най-висшата политическа ценност
той защитава единствено това гледище в зрелите години от живота си. Става изобличител на социалната несправедливост, от която страдат хилядите голи и боси братчета и сестри на Гаврош и Козета. “Дошъл е моментът да надигнем глас!” – става мотото на публицистиката му.
Виктор Юго се отзовава в помощ на всяко въстание срещу тиранията и робството – не само във Франция, но и по света. Бурно приветства политическото движение срещу робовладелчеството в САЩ и оплаква съдбата на обесения Джон Браун, предводителя на чернокожите роби. Изказва подкрепата си и за национално обединение на Италия начело с републиканеца Джузепе Гарибалди.
Един от ярките политически ангажименти на Виктор Юго
е свързан с България
Френският писател е сред големите противници на османския деспотизъм в Европа. Виктор Юго е най-известният французин, изказал се в защита на жертвите на Априлското въстание. Пише апел до правителствата в Европа, за да им обърне внимание върху зверствата в Батак и да ги накара да вземат мерки. Майсторът на словото е на висота. Текстът му е огромно обвинение към всички овластени угнетители на човечеството, без разлика в националността им.
“Избиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетели? Един свидетел — целият свят. Виждат ли това европейските правителства? Не. Поради особен вид късогледство — политически съображения.
Човешкият род обаче гледа с друго око — съвестта. В този час едва ли не пред очите ни масово избиват, ограбват, изтребват, колят бащи и майки, разсичат на две с ятаган малки деца. Диваците, които вършат тези престъпления, са страшни, но цивилизованите, които им позволяват да ги вършат, вдъхват ужас. Всеобщото негодувание се надига.
Кога ще свърши мъченичеството на тази героична нация?
Дошъл е моментът да надигнем глас. Надига се всеобщо възмущение. Настъпват времена, когато човешката съвест взема думата и дава заповед на правителствата да я слушат.”
Гласността, която Виктор Юго дава на зверствата в Батак, е една от причините днес да знаем толкова за Bаташките мъченици – канонизирани от Българската православна църква за светци и мъченици за вярата. Ако не беше Юго и другите чужденци, писали в периодичния печат на запад, надали щеше да окаже натиск върху Османската империя,
за да бъдат наказани преките участници в кланетата
Палачът на българите в Батак, Ахмед ага Барутанлията, е пратен в затвора в Диарбекир. В житието на Баташките мъченици деянията му са сравнени с тези на цар Ирод: “Само че евангелският Ирод детеубиец се оказал по-милостив от Ирод Отомански, защото оставил майките и бременните жени живи…”
Международната общност е вече известена за зверствата на башибозука благодарение най-вече на работата на Ю. Скайлър и Дж. Макгахан. Но друго е, когато за невинните жертви се застъпи най-добрият френски писател! Това трябва добре да се оцени от тези, които прекалено акцентират върху грешката на Юго във вестник Рапел. Той озаглавява статията си – апел За Сърбия, като на просветения читателя става ясно, че не прави разлика между българи и сърби.
Добре е да се знае, че от страниците на същия вестник и преди статията на Юго, и след това излизат материали, съдържащи детайлни сведения и правдиво описание на българското въстание. По повод апела на Юго редакторът в Рапел Голие пише: “Ние говорихме за кланетата в България…”, което е своеобразно разяснение за допуснатата грешка.
Така или иначе българите – съвременници на Юго, както и следващото поколение наши сънародници, изказват огромна благодарност на великия французин. Любомир Золотович пише:
“Колкото до нас, младите българи, които дойдохме във Франция, за да черпим от идеите на свободата и братството, наш дълг е да благодарим от сърце на човека, който пое нашата защита пред лицето на Европа. Това е Виктор Юго – най-добрият жив френски писател!”
Възхищение и лична благодарност към Юго бързат да изкажат скоро след това Иван Вазов, Захари Стоянов, Димитър Ризов…
Авторът на Клетниците и Парижката Света Борогодица надигна глас в защита на жертвите от Априлското въстание, докато много други мълчаха, правейки си тънките политически сметки. Юго, пръв сред най-големите, почете мъчениците при Батак и обвини света, че е допуснал това варварско клане.
