Когато човек чете историята на Виктор Франкъл, не може да не се сети за онази китайска клетва: “Дано ти се падне да живееш в интересно време!” Писано му е да влезе в същинския Ад цели 4 пъти и всеки път да излиза жив оттам. И не само жив, а открил причина да оцелее.
Той е един от най-известните австрийски невролози и психиатри, основател на учението за Смисъла на живота. Eвреин, комуто животът отрежда
92 години и много поуки, изживяни по най-болезнения начин
Виктор Франкъл е роден през 1905 г. във Виена в еврейско семейство. По собствените му думи още от младежките си години се интересува силно от смисъла на живота. Дали заради това впоследствие съдбата му отрежда да преживее всичко, което малцина са в състояние да понесат? Или именно заради отреденото му, поради вътрешен импулс, отрано започва да проявява въпросния интерес?
Още в тийнейджърските си години Виктор Франкъл започва да изучава философия и психиатрия. Поддържа
кореспонденция със Зигмунд Фройд
който е впечатлен от идеите на младежа и публикува негова статия във водещ научен журнал. По това време Виктор е едва 16-годишен.
На 34-годишна възраст Франкъл вече оглавява неврологията в единствената еврейска болница във Виена – Ротшилд. При него често постъпват пациенти евреи, направили опит за самоубийство. Там Франкъл си позволява да прави мозъчни операции, въпреки че не е хирург и никога дори не е присъствал на такава операция. С тези операции той търси начин да помогне на пациентите си, за да не повтарят опита си. Темата за самоубийството ще се окаже водеща в търсенията му като специалист.
Когато нацистите затварят болницата, Франкъл с основание се страхува за живота си и този на близките си. През 1942 г. американското консулство във Виена му предлага виза. Такава покана е изключително рядка, въпрос на голям късмет, но в случая – безспорно признание за репутацията му. В тази напреднала фаза на войната малцина евреи могат да мислят за напускане на Австрия, а още по-малко от тях – да стигнат до Америка.
По това време Виктор Франкъл работи над книгата си Докторът и душата. Иска му се да замине, за да завърши работата по труда си на спокойствие в Америка. Освен това, година по-рано се жени, а нацистите принуждават младото семейство да абортира първата си рожба. Няма как да не му се иска по-нормален живот и в професионално, и в лично отношение.
Но тогава вижда мраморен фрагмент от сринатата от нацистите най-голяма синагога във Виена. Баща му пази този къс, на който има еврейска буква. Когато Виктор пита какво значи тя, баща му отговаря: “Тя е от божията заповед, която повелява: Почитай баща си и майка си”. В този момент
Виктор Франкъл разбира, че не може да изостави семейството си
През септември 1942 г. нацистите арестуват Виктор и неговите близки – родителите му, съпругата и брат му с неговата жена. Единствено сестра му успява да се спаси, бягайки в Австралия малко преди ареста. Изпращат ги в Терезиенщад – еврейското гето до Прага, обитавано основно от депортирани интелектуалци. Баща му умира там, но останалите членове на семейството преживяват две години в този концлагер.
На 19 октомври 1944 г. Виктор, съпругата му и брат му, а след няколко дни и майка му, са изпратени в Аушвиц. Там смъртта си намират майката и братът с жена си, а съпругата е преместена в още един лагер, където умира на 24-годишна възраст. Единственият, който оцелява, е Виктор Франкъл.
В Аушвиц той прекарва няколко дни. Очевидно обаче престоят там е бил така стресиращ и травмиращ, че описвайки го в книгата си Човекът в търсене на смисъл, оставя у читателя впечатлението, че сякаш е бил там месеци наред.
[Вижте още: Бухенвалд – за Германия и чувството за вина]
Още при пристигането му, Франкъл трябва да се раздели с ръкописа на книгата си, който внимателно е съшил в хастара на сакото. Тази загуба, заедно с мисълта за любимата жена след време, му дава импулс да иска да оцелее. Шокиран е от това как със самото им пристигане, затворниците са разделени на две групи – лява и дясна. Тези в ляво се разделят с живота си до часове, а това са около 90% от новодошлите. В Аушвиц горят
най-страшните пещи, крематориуми, ужасни газови камери
Втори шок е наличието на евреи-пазачи, които не проявяват никаква милост към другите затворници. Хора, които нерядко в концлагерите се радват на далеч по-добра реализация, отколкото в реалния живот.
1500 затворници трябва да нощуват в помещение за максимум 200. Няма легла, няма дори достатъчно място да легнеш на земята. Облечени са с парцалите, свалени от обречените на смърт затворници, преди да ги вкарат в газовите камери. Студ, недоспиване, стрес и глад ги измъчват непрестанно. Дават им тъничка филия хляб и водниста супа веднъж на ден.
А успоредно с това на оцелелите първата селекция се налага кошмарно тежък физически труд под ежеминутна заплаха за бой или смърт. Писъците на измъчваните затворници се запечатват в съзнанието до края на живота.
Затворниците нямат абсолютно никаква стойност. Налагани постоянно с кожени камшици, в един момент, те установяват за себе си, че най-болезнената част от побоите е не друго, а обидата, която се съдържа в нечовешкото отношение. Те са само номера и бройка, когато трябва да се случи нещо “по план”, като да се напълни следващия влак например.
Понякога на някои затворници се дават бонус купони – за цигари. После тези цигари се заменят срещу супа или хляб. Цигарите се пушат само от капосите. Но видиш ли някой от третираните като роби затворници да пуши сам цигарите си в уединение, това е сигурен признак, че този човек е решил да сложи край на живота си.
На работещите в крематориумите евреи пък се дава неограничено количество алкохол. Те знаят, че не е далеч мигът, в който ще дойде следващата смяна, а те ще свършат в същите тези газови камери и пещи. Но въпреки всичко са
вкопчени в живота, докато все още е на тяхно разположение
След Аушвиц Виктор Франкъл е депортиран към лагера Кауферинг, близо до Дахау, където е третиран като роб в продължение на няколко месеца. Тежък труд в страхотен студ, недоспиване, недохранване и всички останали концлагерни “екстри”. Последният лагер, където Франкъл вижда края на войната, е Тюркхайм, също свързан с Дахау. Там се разболява и единственото, което го поддържа жив, е мисълта за книгата му. Наум се опитва да възстанови пасажите от изгубения си ръкопис и тези мисли карат тялото му да се справи с тежката зараза.
Лагерният живот на Виктор Франкъл приключва на 27 април 1945 г., когато американски военни освобождават лагера. В този момент идва голямата изненада. Както сам пише в автобиографичната си книга: “Постоянно си повтаряхме думата СВОБОДА и когато тя дойде, не можехме да я сграбчим. Толкова бяхме мечтали за нея, че значението й беше изгубило смисъл… Не можехме да повярваме, че е истина”.
През август същата година се прибира във Виена и в рамките на няколко дни научава, че е
изгубил всичките си близки, освен сестрата, избягала в Австралия
Изпада в отчаяние. Но намира начин да излезе и от него. Година по-късно си стъпва на краката и става директор на Виенската неврологична поликлиника – позиция, на която остава през следващите 25 години. Възстановява изгубената си книга и я издава.
Среща втората си съпруга и от пръв поглед се влюбва в нея. Женят се и година след това им се ражда дъщеря. Посвещава огромна част от времето и енергията си на работата. Израства в кариерата, изнася лекции по целия свят, пише книги, основава собствено учение за смисъла на живота, което е наречено Трето виенско направление в психоанализата. А името, което той му дава, е Логотерапия (от логос – смисъл) или психотерапия с акцент върху смисъла.
След преживяното в лагерите той повече от всякога е убеден, че дори в най-абсурдната, болезнена и нехуманна ситуация, животът продължава да има смисъл, следователно и страданието има смисъл. А той за всеки човек е уникален и специфичен.
 Аз бях просто Номер 119,104 и по-голямата част от времето си прекарвах в копаене и поставяне на нови железопътин линии. |
Всеки трябва да открие смисъла на своето съществуване, според логотерапията. Но той не е в нещо, което ни се дава. Той е в начина, по който действаме и в отговорността, която носим спрямо собствените си решения.
Виктор Франкъл напуска този свят на 2 септември 1997 г. на 92-годишна възраст. Главното послание, което оставя чрез учението на Логотерапията, е да обичаме живота и да не му се противопоставяме, все едно какви обрати може да настъпят в него. Да вярваме в бъдещето дори, когато настоящето е съсипващо. Когато открием какво трябва да направим и го направим, ще намерим сили, за да преборим всяко страдание!
“Нека сме бдителни – бдителни в двоен смисъл:
След Аушвиц вече знаем на какво е способен човекът.
След Хирошима знаем каква е опасността”.
Прекрасен сайт, интересен и полезен!Благодаря на авторката за статията.
Благодаря за оценката, Теодора! Поздрави от авторката 🙂