Двама бяха големите руски бардове, чиито песни слушахме в захлас в далечните години на моето детство – Булат Окуджава и Владимир Висоцки. Напълно различни – всеки със собствена стилистика, речник, мелодика и философия. Единият романтичен и лиричен, другият – винаги с експресивност на максимална степен и изнеревения ритъм на сърцето.
Песните на Окуджава и Висоцки
не просто докосват душата ти, карат те да ги подхванеш и няма как да ги слушаш като фонова музика. Владимир Висоцки смята по-възрастния от него Булат Окуджава за свой “кръстник” в авторската песен.
След смъртта на Висоцки Окуджава му посвещава специална песен. Общото между двамата е това, че не загърбват парадния и популистки изказ, който ни атакува отвсякъде до днес, за
да заговорят честно и на “ти” със слушателите си
на теми, които ги вълнуват.
В следващите редове ще се спрем на единия от двамата големи – Владимир Висоцки, който е и по-популярен и близък на българската аудитория. В неговите песни се разпознават работници и интелектуалци, спортисти, военни, стари и млади… 38 години след смъртта си, музикантът продължава да бъде кумир. Светът отдавна не е същият, но темите на Владимир Висоцки все още звучат така, сякаш са извадени от днешния ден. В интервю от 1975 г. за западногерманска телевизия на въпрос кой пише песните му, споделя:
“Аз сам ги пиша и сам пея. И се опитвам да ги пея само аз. Защото те са си мои и както искам, така ги пея. Други могат да ги изпеят по-добре, но не като мен. И изобщо, не обичам, когато песните ми ги пеят други певци и изпълнители.”
Висоцки се ражда на 25 януари 1938 г. в Москва. Баща му е военен, ветеран от Великата Отечествена война, майка му – преводачка с немски език. През 1947 г. след развода на родителите си заминава за 2 години в Еберсвалд, Германия, където баща му работи и живее с новото си семейство. Там, по инициатива на татко си, ходи на уроци по пиано. Когато семейството се връща в Москва, се нанася в жилището на Большой Каретный переулок № 15.
Това място, възпято в една от песните на Висоцки, до днес се смята за
свещено за почитателите на поета с китара
То е и задължителен обект в екскурзиите на тема По местата на Висоцки в Москва. Всъщност, поклонниците имат възможност да видят блока, входа и отвън – прозорците на жилището, в което е живял техният кумир.
През 1955 г. Владимир Висоцки постъпва в Московския инженерно-строителен институт. Но един семестър му е достатъчен, за да разбере, че това не е за него и в новогодишната нощ взима решение да напусне. През есента на 1956 г. вече е студент в актьорския факултет на школата към Московския художествен театър (МХАТ).
Дебюта си в киното прави като студент през 1959 г. във филма Връстнички на Мосфилм. Веднага след завършването започва работа в театър А.С. Пушкин, където изиграва десетина епизодични роли. В московския Театър на Таганка Висоцки постъпва през 1964 г. и играе там до смъртта си. С театралната трупа гастролира в България, Унгария, Югославия, Франция, Германия, Полша.
В България поетът с китара идва
за първи и последен път през септември 1975 г. Това се случва благодарение на Людмила Живкова. Една от вечерите в София Висоцки изкарва в гостоприемния дом на един голям наш ерудит – театроведа Николай Парушев. Там, в хола със стени, отрупани отгоре до долу с книги, за шумната компания от български и руски театрални дейци часовете се изнизват незабелязано в интересни разговори и песни.
В Театъра на Таганка Владимир Висоцки участва в различни спектакли като Животът на Галилей, Антисветове, Пугачов, Вишнева градина, Престъпление и наказание и др. Най-известна е ролята му на Хамлет. Това е и една от любимите му роли заедно с тази на Галилей.
В творческата биография на Висоцки има и около 30 филма. Сред най-популярните са Мястото на срещата не се променя и Вертикал. Специално за Мястото на срещата не се променя пише песента Балада за детството.
За филма Вертикал композира и изпълнява балади за алпинистите, а една от тях по-късно влиза в популярния детски анимационен филм Ну, погоди!. В първия епизод, докато вълкът се катери по едно въже, се чува подсвиркването на Висоцки.
Макар че става известен именно с гласа и изпълненията си на китара, Владимир
Висоцки няма музикално образование
На китара се учи да свири като тийнейджър в компанията в квартала. Започва да пее на сцена от 1965 г., но първите си песни изпълнява доста по-рано, пред приятели.
“Имахме една малка компания, от най-близките ми хора, за които носех впечатления от различните си пътувания, но им ги разказвах с рима и на ритмична основа. Хващах китарата, дрънках и се получаваше нещо като песен. Това не е песен, това са стихове, които се изпълняват в музикален съпровод. Помня атмосферата на онези събирания – непринудена и приятелска. Бяхме на една вълна, интересуваха ни едни и същи въпроси, терзаеха ни едни и същи проблеми. Тоест чувствах атмосфера на доверие. Сред приятелите в компанията бяха Василий Шукшин, Андрей Тарковски…
За тези момчета някога писах песните си. Сега аудиторията е по-голяма, понякога пея дори на стадиони, и в СССР, и в чужбина. Но независимо от това, аз се опитвам да прокарам онази атмосфера на приятелство и доверие, близка беседа с моите зрители и слушатели, които аз наистина обичам и ценя. Дори мисля, че на мен те са ми нужни повече, отколкото аз на тях, защото имам възможност да споделя с такъв голям кръг хора това, което ме тревожи и вълнува в този живот”
– казва музикантът през 1980 г. В тези думи според мен се крие ключът към неговата популярност. По време на тези приятелски събирания на един от приятелите случайно му хрумва да натисне Запис на магнетофона и така песните на Владимир Висоцки поемат пътя си към широката аудитория. Но в онзи момент никой не си дава сметка за това, което ще последва.
Висоцки създава около 600 песни и стихотворения
като само едно от тези стихотворения бардът вижда публикувано в СССР през 1975 г. – Из пътния дневник (Из дорожного дневника). Всъщност в страните от съюза песните му се разпространяват единствено чрез любителски записи, а до 1980 г. там така и не излиза негова голяма грамофонна плоча.
“При нас са свикнали песента да се прави от трима души – композитор, автор и певец. А когато песните се правят от един човек, при това без вокални данни, изникват известни опасения. Затова, мисля, е доста трудно да си пробивам път с този жанр. Но смятам, че вече има хора, на които това им харесва”
– споделя Висоцки в едно интервю през 1975 г. Допълва, че театърът, киното, са важни за него, но песните му вече излизат на преден план в живота му, “защото тях аз ги създавам сам, а актьорската професия е винаги изпълнителска и над теб са още режисьорът, авторът, началството и Бог”.
През 1969 г. Висоцки преживява
клинична смърт
и оцелява благодарение на всеотдайните грижи на третата си съпруга Марина Влади и усилията на лекарите от Института за спешна помощ в Москва, които се борят за живота му 18 часа.
От 1972 г. Владимир Висоцки започва да се появява на съветския телевизионен екран. След сватбата си с Марина Влади изнася концерти във Франция, САЩ, Канада. През целия си живот музикантът изнася общо около хиляда концерта в Съветския съюз и в чужбина.
“Популярността на песните му беше уникална. Легендите, които се разказваха за него, бяха пълни в чудовищни лъжи. През последните години Висоцки просто се криеше. В репертоарния сборник на Театъра на Таганка, в който се даваха телефоните на цялата трупа, неговият номер не фигурираше. Веднъж той ми се оплака, че по време на концертите му в Одеса не е могъл да се настани в хотел, наложило му се да се крие при познати артисти в задната стая на пътуващ цирк… Хиляди полупознати и непознати го наричаха Володя”
– разказва за популярността на Висоцки във времето на СССР друг един руски бард – Юрий Визбор.
На 18 юли 1980 г. Висоцки за последен път влиза в ролята на Хамлет в Театъра на Таганка. Умира на 25 юли 1980 г. в Москва, когато
там се провеждат Олимпийските игри
В прощалните си думи за него Юрий Визбор пише: “Той предчувстваше смъртта си и много писа за нея. Представяше си я насилствена. Получи се другояче: неговото дълго 42-годишно самоубийство стана обратната страна на медала – на яростното му желание да живее.”
Владимир Висоцки е погребан във Ваганковското гробище в Москва. Въпреки че официално съобщение за смъртта му не излиза, на погребението се стичат около 40 хил. души. Първата му книга със стихове – Нерв, излиза година след неговата смърт. Официално признание бардът получава посмъртно. През 1987 г. е удостоен с Държавната премия на СССР. 5 години по-късно е създаден Държавен културен център-музей на Владимир Висоцки Домът на Висоцки на Таганка. Негов директор днес е синът на барда Никита. Но най-важният храм на Владимир Висоцки, мястото на срещата с него, си остават сърцата на милионите му почитатели, пръснати из целия свят.
