В първа част на Балкан експрес. Нощно приключение до Истанбул ви разказахме за причините да изберете този влак на времето, студа на столичната централна гара, кушетите и печката, която отоплява вагоните. Днес ще научите за преживяванията на граничните пунктове, вълненията на американските пасажери и някои други особености на нощното пътуване с БДЖ.
Влакът е почти празен. Освен нас се качиха няколко самотни куфарни търговци, има и група ентусиасти с раници. Такъв беше профилът на пасажерите и при трите ни пътувания с Балкан експрес.
Вече на топло, някак соц-познато и уютно, се почувствахме като на ученически лагер. Пихме по едно за разгрявка и настроение, както се прави.
Въпреки вълнението заспахме
Силно тропане по вратата ме извади от дълбокия сън. Чак сърцето ми заблъска в гърдите. Докато осъзнах къде се намирам, в купето надникнаха двама от гранична полиция. Свиленград. Голяма модернизация видяхме в методите им на работа. Четяха по телефона ЕГН-тата и някой ги провери дистанционно. Много добре!
Покрай суматохата в коридора се дочуват и разговори. В купето на американците: – Котойошу? Мълчание – Котойошу? На третия път – Pardon me?! Като слязохме видяхме, че един от групата е от азиатски произход. Полицаят беше направил леко неуместен опит да скъси дистанцията и да упражни английския си.
Познанията по езици са задължителни в международния влак. След малко се чува шафнерът да подвиква изразително и с акцент- „Паспорт! Гише!” Това беше неговият начин да обясни на чужденците във влака, че трябва да слязат на турската граница за паспортен контрол. Гише беше на турски, видяхме го написано на ГКПП-то.
Следва ново тропане и на нашата врата
За метода на събуждането също има хитов диалог от едно от прибиранията ни към София. В съседното купе пътуваше сама жена. При настаняването шафнера й каза любезно: „Госпожа, към 3 часа ще ви чукам.” (Тогава се стига на границата.) Отсреща се чу само: „Добре!”
На турската граница нямаха милост. Минава се по стария начин. Слизаш и се редиш на гишето. Чакаш, зъзнеш сънен. В тъмницата Капъ куле ми се стори широко, равно и ветровито място. Не мрънкахме много, все пак сме тръгнали на вълнуващо пътешествие. Докато чакахме някакъв служител на турските железници ни предложи алъш вериш – да сменим евро за турски лири, както ни уверяваше много изгодно. Не се възползвахме.
Американските ни спътници нямаха късмет. След като си иззъзнаха цялата опашка, се оказа че им трябват визи и трябва да се наредят пред друго гише за визи. Докато се отдалечаваха с отчаяни физиономии и коментари, че това е най-ужасният ден в живота им, си мислех за това колко сме различни, въпреки че изглеждаме еднакво с раниците на гърба, в търсене на приключения. Обаче ние приемахме като нещо нормално и даже с лека усмивка неудобствата, които създава бюрокрацията. И се зачудих още повече как тази група младежи от другия край на света бяха попаднали в BDZ, Балкан експрес
през София на път за Истанбул
На финала дължа на нашите железници да кажа, че за разлика от гладкото плъзгане по релсите до границата, от турската страна влакът се клатеше ужасяващо. През повечето време имах усещането, че ще излети от трасето. Почти не можах да спя. На разсъмване бяхме в Истанбул.
