Там са. Винаги има някой. Понякога, докато танцувам насред хола или притичвам полугола да взема нещо от терасата, се обръщам за миг и ги виждам – очи, вперени в мен. Там са отдавна. Следят ме. Очакват ме. Искат ме. Воайори.
Някои са нахални и не се отместват. Други се правят, че гледат встрани, но се обръщат крадешком. И така всеки ден.
Знаят, че знам, но не им пука.
Знам, че знаят, но и на мен не ми пука.
Понякога просто излизам на терасата с книга или чаша мляко с нес и им се оставям. Гледайте!
Какво ли виждат? Сцените са много – жена, която простира; жена, която разсажда цветя; жена, която си играе с детето си с водни пистолети; жена, която пие вино; жена, която се киска с приятелки; жена, която плаче…
В какви фантазии или неудовлетворени животи се вмъквам като персонаж? Какво правя там? С какви думи ме наричат? Колко пъти съм нечия несбъдната мечта? Колко пъти съм нечий сбъднал се кошмар?
Какво става в душите ви, воайори!
Защо сте там всеки ден? В какво неслучване живеете? От какво ви е страх? За какво нямате сила? За какво не ви достигат смелост и самочувствие? За какво мечтаете?
Какво ви давам, когато сутрин ме виждате да дърпам пердетата, за да пусна светлината в дома си, и срещаме погледи? Оргазъм – физически и емоционален. Отново и отново. До пристрастяване. Няколко минути измислен живот, а след това връщане в реалността.
Знаете, че знам, но не ви пука.
Знам, че знаете, но и на мен не ми пука.
Срещаме се навън и се правим, че не се познаваме. Някои събират смелост за поздрав и даже няколко банални фрази. А си станахме толкова близки!
После всеки поема по пътя си.
Аз слагам тъмните очила и тръгвам… на лов. Искам да скрия алчния поглед, взирането, търсенето – на щастието от нечие сбъдване. Знам, че е там. Винаги.
Ако видиш безпричинна усмивка на лицето ми, открила съм го.
Всички сме воайори.
