Невъзможните бъдещи планове: Времето, което нямаме

Времето, което нямаме. Все по-често напоследък. Можем да мечтаем, но не и да планираме.

“Две-три години си е скоро”

– казваш с учудваща увереност и забиваш пинче за бъдещо случване. Скоро! Не и по моя времеви интервал, не и по него. Максималният му хоризонт е два, преко сили три, месеца. Така се оказа. Всичко отвъд е невъобразимо далеч и съвсем реално неслучваемо. Плановете са невъзможни. Не за друго, а защото не знам дали имам толкова време и дали изобщо имам време. Понякога си мисля, че

времето е всичко, което нямаме

– аз, ти, аз и ти, вие, те. То е като пустинен мираж. Убеден си, че е там, че го виждаш, че го приближаваш, че го държиш в ръцете си, но всъщност в ръцете ти няма нищо, освен една огромна пустош.

Времето е ничие и не подлежи нито на опитомяване, нито пък на моделиране. Не е нужно да си нелечимо болен, за да го осъзнаеш. Стига ти да си отлагал прекалено много неща прекалено дълго. Изведнъж рязко осъзнаваш, че не можеш да ги случиш със задна дата и страшно започва да ти се живее.

Втурваш се презглава в отчаян опит да наваксаш всичко и някъде по пътя разбираш, че е непосилно. Времето, което нямаме и никога не сме имали, е свършило своята работа. И то, както природата, си взима своето и от него остават само следите на отложеното до невъзможност възможно.

Човек е много по-пълноценен в ограничени времеви интервали. Чувства се принуден да действа, да усеща, да изживява.

Да живее!

Да, склонен е да отлага дори и това, заблуден, че може да си позволи първо да е мъртъв под една или друга форма, в един или друг аспект, и едва след като се умори и приключи с тази игра, да започне именно да живее. Тогава обаче вече е “изял” времето, което и без това няма. Смазващо близо до реалната смърт, започва да цепи секундата на много повече от две, без да е неизлечимо болен, но ужасно, неизлечимо убеден, че не е безсмъртен.

И вече няма времеви интервали и няма отлагане, защото няма за кога. Има живот, който напира, почти като по Павлов – “стимул – реакция”, но не чакаш лампата да светне, а правиш така, че да свети по-дълго, по възможност без прекъсване. Тук и сега, точно в този момент, който се опитваш да удължиш до безкрайност.

Искам и взимам, не оставям за по-късно. По-късно ще е друго. По-късно може и да не дойде. По-късно не ми принадлежи. То е обещание, взето назаем, което животът може да си поиска обратно всеки миг.

Имам само този миг и го деля на хиляди частици, във всяка от които някак успявам да чувствам, да бъда, да мечтая, да сбъдвам, да се усмихвам, да летя, да споделям. Неописуемо хубаво е. И времето сякаш милостиво забавя своя ход и ми позволява да се насладя на умението му да бъде даряващо протяжно, за да мога да го напълня и осмисля колкото е възможно повече. За да го няма съжалението и

усещането за пропилени мигове и възможности

Не е нужно да си неизлечимо болен. Стига ти да знаеш, да живееш с мисълта и нагласата, че времето наистина не ти принадлежи и всяка ситуация е с ограничен, макар и не точно фиксиран, срок на годност. Затова трябва да вземеш всичко от нея, да вложиш всичко от себе си в нея и да ú се насладиш докрай. Да я изживееш пълноценно, а след това, когато се изчерпи, да я пуснеш без следа от неудовлетворение.

На това се опитва да ни научи времето през цялото време – да живеем, не да отлагаме да живеем. Не да мечтаем да живеем.

Не да симулираме, че живеем

Не да забравяме, че живеем. А да живеем наистина. Защото времето ни свършва внезапно, неочаквано, изведнъж. Осъзнах го, когато колата се измъкна от страничната уличка, без да види моториста. Той наби спирачки, заби се в нея и изхвърча някъде напред. На другия ден на мястото на катастрофата имаше само няколко парчета стъкло и всичко се беше превърнало в… минало време.

Вижте още… За несъвместимостта, времето и приятелството