Разказът На всекиго нужен, на никого потребен е написан от нашата читателка Славина Ковачева (повече за нея след края на разказа).
От онлайн списание Lifebites.bg приветстваме всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете рубриките Време за поезия и Време за разкази, където освен текстове на утвърдени имена, можете да намерите проза и поезия от млади български автори.
НА ВСЕКИГО НУЖЕН, НА НИКОГО ПОТРЕБЕН
Славина Ковачева
Интересно е да наблюдаваш как хората се отнасят с вещите в своя живот, както и с… хората и как понякога бъркат едните с другите. Доста време се позастоях на едно и също място и имах възможността да се нагледам на какви ли не абсурди. Той беше различен – стар аристократ с уважение и към предметите, и към отношенията си с хората. Не че това му помогна да бъде щастлив през цялото време и да сподели своите принципи, но поне остави у него усещането, че не предава себе си.
Едни влизаха през вратата на живота му, други излизаха; някои се застояваха, защото знаеха защо, други пък просто си запълваха времето, защото в сърцето му беше топло. Той беше хем жарък, хем скептичен. Беше видял какво ли не и не се впечатляваше лесно. Но едно ще запомня – начина, по който се грижеше за мен през целия ни съвместен път. Излизаше с мен, дори когато не вали. За него не бях просто чадър; бях като допълнение към облеклото му; завършек на ръката му, а и стабилна опора, защото независимо на колко години беше,
той не искаше да се примири
че трябва да опре до употребата на някакъв бастун. Той беше за немощните хора, които се бяха превили под дъжда от умора, неосъществени мечти и разочарования. С това ще го запомня – с гордо вдигната глава и с проницателен поглед, наслаждаващ се на всяка капка дъжд, защото оценяваше, че докато я усеща, значи, че е жив. Аз знам защо ме остави в това квартално кафене. Той беше наясно, че като се прибере ще затвори очи и повече няма да ги отвори.
Известно време таях гняв в себе си, защото не можех да приема, че ме беше забравил. Бях свикнал да се чувствам потребен; да посрещаме и дъждовни, и слънчеви дни. Аз го предпазвах от шофьорите, които се наслаждаваха да пръскат бедните минувачи. Възхищавах се на стоицизма му да разговаря всяка вечер с починалата си съпруга и да я гали в мислите си. Беше преживял много, можеше и повече, но
това бе отредила съдбата му
А на мен… беше отредила да стоя тук в очакване да се появи клиент, който да е забравил чадъра си. Всеки път, когато навън завалеше и влизаше някой, изтръпвах. Някои хора ме отблъскваха и се молех да не ме вземат в края на вечерта. Знаех, че това няма как да завърши добре. Кой знае как щях да се озова в някой контейнер и сбогом на мечтите ми да бъда държан от някоя прелестна дама с пухкаво палто и нежни длани. Знаех си, че не трябва да съм твърде претенциозен, но така бях свикнал – да искам най-доброто.
Един намръщен следобед влезе младеж с яке върху главата и червена роза, изпъстрена с капки вода. Изтръска се и се огледа. Беше запазил уединена маса за двама. Часът беше четири без десет. Поръча си кафе и се настани удобно в очакване. Стана ми интересно. Зачудих се дали това са новите ми собственици. Стисках спици тя също да няма чадър. Минаха петнайсет минути. Погледнах входната врата. Беше започнало да вали като из ведро.
Звънчето над вратата се обади
Този шум ми беше втръснал, но сега ми прозвуча като красива мелодия. Тя влезе. Беше мокра до кости, но с пухкаво палто и с качулка. “О, да!” – помислих си. Той стана и я посрещна. Взе палтото ѝ и го постави на закачалката над мен. Поопръска ме, но това беше рай за мен, от толкова време не бях пил вода… Направо се молех сервитьорът да се спъне и да ме залее с нещо, било то дори горещо кафе. От джоба на палтото ѝ падна нежна верижка и то точно върху мен. Тя не забеляза. Беше завладяна от ухажора си. Седнаха. Той ѝ подари розата. Хванаха се за ръце и усмихнати разговаряха няколко часа. Всички онези тривиални и въпреки това прекрасни неща, които всеки мечтае да преживее;
които НИКОЙ не се УМОРЯВА
да ЖЕЛАЕ да ПРЕЖИВЕЕ
Ето че решиха да тръгнат от кафенето. Аз затаих дъх. Глътнах си полиестерното коремче. Все пак трябваше да изглеждам добре. Той ѝ помогна да си сложи палтото. После наметна и своето. Нищо. Изобщо не погледнаха към мен. А навън все още валеше. Май, че той искаше да се направи на мъж, който не се плаши от някакъв си дъжд. А и нали и тя си имаше качулка. Настръхнах. Всички влакънца и кончета ми се изправиха. Нима щях да си остана така сам?! Верижката също се поуплаши и затрака с метални зъби. Те наближиха вратата. Казах си : „Сега или никога!“ Събрах всички сили и се затресох. Резултатът не беше такъв, какъвто си представях, но поне стигна дотам, че се отворих и верижката падна на пода и издрънка.
Момичето се обърна и видя:
– О, верижката ми! Ето че я няма в джоба ми. Паднала е, явно. Хайде да попитаме дали този чадър е на някого. Виж как вали, не искам да се измокриш.
– О, няма проблем – изперчи се момчето и сякаш стана с 10 см по-високо.
„Не бъди идиот – казах си. – И без това си влюбен, знам, че си малко пооглупял, но няма нужда от повече…“
– Хайде, моля те…
– Е, добре.
Попитаха бармана, който с безразличие им отвърна, че могат да ме вземат, а аз бях малко засегнат от реакцията му. Хммм, сега вече може да се спъва, да пада и залива всички клиенти по няколко пъти на ден, не ми пукаше.
Взеха ме в ръце
Нейната длан беше нежна, неговата… мъжка, но ми беше приятно, че ме държаха заедно. Отдавна не го бях преживявал. Поне от 20 години…
Поехме в нощта. Той и тя си мислеха, че са само двамата, но аз знаех, че без мен нямаше да е същото. Бях тяхното общо продължение. И ми хареса топлината на дланите им. Чувствах се прероден и по-млад. Все едно не бях вещ. Отново имах смисъл да живея.
Пожелавам на всеки да се почувства така. Независимо дали е вещ или е човек.
Славина Ковачева е родом от Силистра, но живее в София. Учител по английски език. От малка пише стихове, а в последните години и разкази. Казва, че досегът до непринудения свят на децата пази живо въображението ѝ и разгаря нестихващо желание за баланс и справедливост в света на възрастните. И допълва още:
“За човек като мен, който притежава специфична чувствителност и усещане за хората, е голямо предизвикателство и интерес да вдъхна живот на предметите, които ни заобикалят. Можем да направим истинска магия дори и от наглед най-злободневната ситуация, стига да имаме сетива да я усетим.”
