Стиховете, които ще прочетете в редовете по-долу, са дело на Виктор Иванов.
Lifebites.bg приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете три рубрики, посветени именно на тези теми – Време за поезия, Време за разкази и Време за притчи. Там освен текстове на утвърдени имена, може да намерите проза и поезия от млади български автори.
Виктор Иванов е роден в град Видин. Дипломира се като юрист в ЮФ на СУ “Св. Климент Охридски”. От 1993 г. преподава редица правни дисциплини в ЮФ на УНСС. Преподавал е и в много други колежи и университети по всички краища на Родината. Интересите му са безбройни. Изучавал е японски език и култура, журналистика, философия и др. През 1999 г. издава стихосбирката Като Христос. Негови стихове са публикувани в алманасите, издавани от Съюза на юристите в България и в сп. “Право без граници”. Виктор Иванов е създател и главен редактор на списанието от 2000 до 2007 г. През годините юристът с поетична душа създава още стотици стихотворения, които сред многото си други ангажименти и дейности, така и все не успява да издаде в нова стихосбирка, но обещава при първа възможност да го стори.
* * *
Най-красивото момиче на Земята
в своите обятия държах.
Шепнеше ми вятърът: – Не пускай!
Шепнеше ми тя: – От страст умрях!
И започна страстната ми седмица.
И понесох кръста на Христа.
Моята Голгота еротична е
и невнятна моята съдба.
Най-красивото момиче си замина
и сънувам нощем гласове,
как говорят си Луната и звездите
за море, за чудни светове…
За едно момиче по пижама,
тръгнало самотно по брега,
някъде оттатък океана,
някъде оттатък на света.
Най-красивото момиче си замина.
Най-красивото остана в мен.
Някъде в’Вселената безбрежна
пак ще бъдем двама в райски плен.
2012 г.
* * *
Не знам, кое е лицето, което видях.
Чии са очите, които във мене се впиха.
И устните, които целувах в екстаз – чии са?
Ръцете чии са, галили дните ми?
И търся те в сънища, търся те в крехки мечти –
чупливи са твоите женски черти!
И аз се пречупвам под тежестта
да любя една многолика жена!
1999 г.
* * *
Вселената си има своя разум,
а неразумна ти при мен ела,
захвърлила задръжки и съмнения
бъди копнежна с мен в нощта.
Вселената се люби запъхтяна
преплела страстно двете ни тела –
не сме ли ние рожби на звездите? –
пулсират в нас изконни начала!
И аз не съм ли твоят принц галантен
от приказките детски отзован? –
митът превръща се в реалност,
реалността – в’вълшебен план.
А ти си девата, вървяща по вълните,
или русалка, жаждаща крака;
една забравена от Бога Пепеляшка
спасена в тайнството на любовта.
И ето, че Вселената ни сбира
и страстно в нас зачева своя плод.
Това не е случайна среща,
а разумът Вселенски във акорд.
2018 г.
* * *
Красотата е мигът, във който
Бог решава да се прояви,
после красотата ни напуска –
Бог оставя ни на сили зли.
Ти си прелестна и толко млада,
аз в живота взел съм и съм дал.
Как сега до теб да се докосна –
ще умра, лишен от идеал!
Бог не е в небесните селения.
Той е тук – в плътта и във пръстта! –
просто е законът хармоничен,
да се раждаме с копнеж по Любовта!
Да живеем, после да умираме
и отново да се преродим:
и мушицата е взела сила
от духа на някой исполин.
Ти си тъй красива и вглъбена –
Музата на някой философ! –
но, надявам се, за мен си пременена
и в копнежа си аз пак съм нов!
Март 2020 г.
Да бъдеш Ван Гог
“Той поглежда в огледалото
и започва да рисува себе си.”
Дерек Уолкът, “Автопортрет”
Не в огледалото съзира своя образ.
Преследва го в кошмари през нощта,
нашепва му тъй тайни заклинания,
че изстудява в тялото кръвта.
Нима съм аз човекът там отсреща.
Нима съм аз със бръчки, побелял,
нима тъгата ми в очите ми споделя,
че нечий друг живот тук съм живял.
Небесни сфери пеят тихо в мрака,
под слънцето трептят в деня поля
и слънчогледи дивни се дивят
на цялата околна красота.
Дървета своите корени разгръщат
и впиват се във майката земя,
а с клоните си търсят вездесъщност,
копнеят с нас по звездни небеса.
А във града едно кафе ме чака –
там среща дават си различни времена,
отпускат старци телесата морни,
изпълва с обич младите тела.
И аз погалвам хората в душите,
и моите ириси в душите им цъфтят.
Дори и без ухо ще чуя в мрака
с възхита как за мене те мълвят.
Когато четката боите си избира,
когато всеки стрък е красота,
когато Господ в тебе се намира,
Ван Гог рисува свойта самота.
Вижте още: Време за поезия: Стихове от Виктор Иванов
