Преди няколко години, когато кандидатствах в НАТФИЗ, един от предварително подготвените ни материали трябваше да бъде проза. Тогава избрах една част (Училищно звънче) от Ние врабчетата на Йордан Радичков и се явих на изпитите с нея.
Бях научила цялата част наизуст, вече съм я позабравила, но все още помня как започваше:
“Щом удари училищното звънче и децата тръгнаха на училище, ние се преместихме на едно дърво в училищния двор, за да може да гледаме оттам в класната стая и покрай децата да научим малко история, малко аритметика, а така също и буквите. Чир много се въодушеви и слушаше захласнат учителя, после от таблицата за умножение научи, че две по две прави четири и по-нататък се отказа да учи повече.
Ние му обясняваме, че не може да се живее само с една таблица за умножение, но Чир никак не възприема, та с бой по главата трябваше да го накараме да запамети и откъде извира реката Дунав. Друго си е да знаеш откъде извира река Дунав. Може в момента да не ти трябва, но някой ден ще се случи да ти потрябва и тогава, ако не знаеш, какво ще правиш? Ще се свиваш, ще се червиш и нищо не можеш да направиш. За това човек трябва да знае откъде извира река Дунав.“
Истински се възхищавам от таланта и
великолепието в изказа на Йордан Радичков
Спокойно можем да кажем, че оставените ни от него произведения са истинско съкровище и голяма гордост за всеки българин.
“С Йордан Радичков в българската литература за сетен път проблясна понятието майстор. Ние имаме добри писатели. Имаме и много добри писатели. Но майсторите се броят на пръсти. Като Сали Яшар Радичков слагаше душа на своите произведения и ги пускаше да пеят по вечните пътища на България. Те пеят отдалече и е невъзможно да ги сбъркаме с други.
Български е техният глас
български са техните лица, ние сме там с децата, жените, бабите и дядовците, спомените, селцата, къщите и дървоядите, цялото това малко отечество, тази пуста, невъзможна България, без която не можем… Която непрекъснато ругаем, но която непрекъснато обичаме, и така ще бъде во веки веков”, казва за него колегата му Станислав Стратиев.
Без да омаловажаваме останалото творчество на писателя, днес в Lifebites.bg решихме да споделим с вас любимите си цитати от класиката Ние врабчетата. Надяваме се да се забавлявате, докато си припомняте тези прекрасни редове на големия Радичков!
“Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста – мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда.
Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно – мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно.“
“Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!”
“Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните – това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.”
“Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!”
“По тоя повод Драги ми господине направи следната забележка: Ти, драги ми господине, трябва да знаеш, че всяка жаба си знае гьола и всеки колекционер, колекцията. Откъде-накъде си седнал да колекционираш влечуго, драги ми господине! Да си видял случайно някое влечуго да е седнало да колекционира врабчета? Не си видял и няма и да видиш, драги ми господине, защото влечугото гледа как да те изяде, а ти си седнал да ги колекционираш! Еее, драги ми господине, драги ми господине!”
“Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода.”
“Аз лично съм проверил в дългите си пътешествия и мога да ви препоръчам, когато тръгнете някъде на път — а човек е винаги на път, — да вземате със себе си и по някоя песен, да видите колко по-леко се пътува. Ако хвърчиш, песента също хвърчи с тебе, ако тръгнеш да се разхождаш из ливадата, песента също се разхожда и ти прави най-приятна компания… Забелязал съм, че когато заспивам с тананикане, всичките ми сънища са много хубави и предимно летящи. Ако искате и вие да сънувате летящи сънища, опитайте. На човек и без това му се случва много рядко да хвърчи, та да си навакса повече хвърчене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане. Опитайте и ще видите, че ви говоря самата истина: тананик, тананик, тана-та-наник!”
“Всеки на тоя свят се е появил различно. Тревата най-напред си показва носа от земята, източва го нагоре и тъй си остава — само с един зелен нос; ни уши у нея, ни крака, ни човка, а само тоя зелен нос. Дървото и то никне като тревата, само че е много по-голямо и цялото се покрива със зелена перушина. Наесен перушината на дървото опада и то голо-голеничко цяла зима трепери на студа.
Ние, врабчетата, му казваме да не си маха перушината, та да не студува през снеговете, но мигар можеш да кажеш нещо на дървото и то да те разборе. Дървото си остава дърво, сто години да ходи на училище, пак нищо няма да научи със своята дървена глава, макар че то и на училище не ходи. Но дървото е добър съсед и ако си направите гнездо в него, то ще скрие гнездото в зелената си перушина и ще ви пази от зли очи, от прашки, от лоши деца и от котките.”
