СЪДБА
Йосиф Петров
Пожарът стихна. Почерня гората.
И всичко в нея опустя.
Една орлица дълго в небесата
над мъртвата гора летя.
Пищеше тя над жалните дървета,
от мъка биеше с крила
и търсеше на своите орлета
изпепелелите тела.
Пастирче бях и тъжната картина
аз дълго гледах вкаменен.
Едно безгрижно детство в мен изстина,
една мечта умря във мен!
Години прелетяха оттогава,
аз раснах мълчалив и тих
и на живота в гъстата дъбрава
гнездо домашно си извих.
Но с бомбен трясък връхлетя войната,
в миг разруши ми всичко тя.
Което някога видях в гората
жестоко мене сполетя.
Години отлетяха оттогава,
аз скитах, тъжен и нерад,
и на скръбта във живата жарава
изпепеля животът млад!
Косата посребря. Като орлица
тъжовна мисъл все витай
над гроба скъп на моите дечица,
във моя свиден бащин край!
1951 г.
Тъжна е историята на тези стихове
От най-тъжните, които могат да сполетят човека. Това е болката на поета Йосиф Петров, излята в черно мастило на белия лист.
Роден е на 14 май 1909 г. във врачанското село Чирен. Учи в родното си село, а после в София. Завършва Средното механотехническо училище и Школата за запасни офицери в София и се записва да учи Консулство и дипломация в софийския Свободен университет, но така и не се дипломира. Става учител по галванотехника и именно като такъв печели престижната немска Хумболтова стипендия, с която прекарва 2 години в Германия. След завръщането си е директор на Занаятчийското училище в Бяла Слатина.
През 1938 г. се жени за най-личната красавица във Враца Цветана Мишонова. През 1939-та и 1941-ва се раждат двете им дъщерички Севдалина и Ванина. Но на семейното им щастие не било съдено да продължи дълго. При бомбардировката над Враца на 24 януари 1944 г. бомба пада върху дома му, убивайки двете момиченца и други близки на семейството. По това време
Йосиф Петров и съпругата му са на път
към училището в Бяла Слатина и това ги спасява. Но що за спасение е да останеш жив, а да изгубиш рожбите си? Както често се случва при такива злощастия, Йосиф и Цветана се разделят.
Няколко години по-късно, през 1948-ма, Йосиф Петров се среща с втората си съпруга Гинка. Женят се, ражда им се една дъщеря Звездомира. Скоро след това той пише въпросното стихотворение, като помен за първите си рожби, нещастно погребани под руините на дома си в съвсем невръстна възраст.
За Йосиф Петров обаче изпитанията далеч не са свършили. След събитията в Унгария през 1956 г., подобно на много други интелектуалци по това време, той е арестуван и изпратен в затвора на остров Персин край Белене. Успява да преживее и този ад и през 1959 г. е освободен, за да се завърне при семейството си в София. Продължава да учителства, членува и в Писателския съюз.
През 1990 г. е избран за народен представител в Седмото Велико народно събрание на България. И като най-възрастен сред депутатите нему се пада
честта да го открие с поетичното си слово
Пожелава на депутатите добра воля, здрав разум и високо съзнание за “създаването на една нова, свободна, независима, демократична и правова българска държава с един свободолюбив, трудолюбив и благоденстващ български народ. Задача колкото отговорна, толкова и благородна. Задача трудна, но постижима“.
До края на живота си той е деен и принципен. Убеден антифашист, антихитлерист, а впоследствие и антикомунист. Почетен гражданин на София, носител на орден Стара планина I-ва степен. Малко преди да си отиде, за пореден път му се случва разочарование, сякаш напук на вярата му в доброто. Един ден на вратата му се звъни. Йосиф Петров вече не вижда, но чува, че го търси “журналист”. Поетът го посреща с отворени обятия и го кани в дома си. Оказва се, че не е никакъв журналист, а обикновен крадец. И ордените на поета изчезват.
Ей такива болки и разочарования го съпътстват цял живот. И то дълъг живот. Напуска този свят на 16 октомври 2004 г. на 95-годишна възраст.
