Силата е не да прощаваш, а да поискаш прошка. Още по-голяма сила се иска, да осъзнаеш, че си сгрешил и е необходимо да го направиш. Не толкова заради другия, най-вече заради себе си. За прошката се сещаме веднъж в годината, когато решим да спазим традициите на Сирни заговезни. За силата на ненаказаното добро почти всеки ден.
Стремежът на всеки християнин е да бъде по-добър. Това особено ме вълнува в дните преди Рождество Христово. Понякога обаче не успявам да бъда бяла, добра и смирена, особено, когато съм положила усилия да помогна, след като са ми поискала помощ и вместо с “Благодаря” ми отговарят с: “Ами не знаех, че си го направила…”.
Как в такава ситуация да запазя спокойствие, да продължа да се усмихвам и да премълча за пореден път!?! Не, това не е въпрос! По-скоро констатация.
Казват, че няма ненаказано добро
Най-много боли, когато ни накажат за добро, което са поискали от нас. Тогава шамарът гори като въглен, покосил нежна кожа. И изгаря. А болката ме кара да крещя:
Защо отново? Защо на мен?
В такива случаи се питам мога ли да приложа написаното в Библията: Когато те ударят по едната буза, дай и другата!?! Явно мога. Дори не осъзнавам, че го правя.
Не ме боли от добрината, която съм сторила. Боли ме от неблагодарността на хората. От егоистичния им заряд, с който ми вменяват своята вина и с елегантна небрежност ми навират в лицето фразата: Е, че кой те кара?
И в този момент ми се иска да крещя: Как кой? Ти!
Казват, че човек се учи от грешките си. Колко пъти трябва да сгреша, за да спра да правя добро? Да спра да помагам, когато ме молят за това. Кога най-после ще успея да задействам защитния си механизъм и вместо да изрека: “Да, мога, ще ти помогна”, да замълча или да отвърна: “Съжалявам, не ми е по силите!”.
Дали ще се почувствам по-силна или ще ме гложди мисълта, че съм изрекла лъжа, за да спася себе си? За да не получа поредния урок за поисканото и наказано добро.
Един живот няма да ми стигне да се опитвам да вървя в правилната посока. Да се стремя да бъда добра, не послушна. Да защитавам правото, не свободията. Да полагам усилия в името на кауза, не за реализацията на измислени идеи.
Да се науча да отказвам
не защото не мога, а защото не бива. Да помогна на другите да разберат, че доброто е истинско, само ако е направено от сърце и то трябва да се заслужи, не да се изисква.
Да покажа на всички – и приятели, и неприятели, че времето и животът са най-ценните неща, които притежаваме и само ние можем да се разпореждаме как и в името на кого или какво да ги пожертваме или посветим.
Защото иначе доброто ще продължи да бъде наказвано. А аз нямам право на повече грешки! Защото не ми остана добро, което да подаря.
