Напоследък все по-рядко срещаме истинската любов.
В семействата си. Сред приятелите си. На улицата.
Не че я няма. Просто в съвременния живот хората са станали много предпазливи. Крият чувствата си, за да не бъдат наранени. Залъгват себе си и околните, като все повтарят, че „не им пука“ и че „няма значение“. Но с цел да не бъдат уязвени всъщност голяма част от нас пропускат шанса си
да срещнат истинската любов
Ако все пак сте от щастливците, които са я срещнали и са открили сродната си душа – ето какво се случва: срещате се, харесвате се, известно време се отдавате на изпепеляващи страсти, след това заживявате заедно, правите си 1-2 деца и … всичко свършва. Ежедневието ви става напрегнато, еднообразно. Започвате да се карате за „глупости“, битовизмите разяждат иначе чистата ви и истинска любов, започва борба за надмощие, започвате да се дразните от навиците на другия…
НЕ!
Този сценарий не ми харесва, независимо, че е често срещана картинка сред хората около мен и всички смятат това за “нормално”. Виждала съм и друго.
Какво е дълга връзка? 2 години? 5 години? А какво ще кажете за 60?
Баба ми и дядо ми, майка ми и баща ми и други двойки от „старата генерация“ – независимо от тежкия живот, който са имали и трудните години, в които е трябвало да се справят – те винаги са се държали ръка за ръка. Те
цял живот са гледали в една посока, градили са бъдещето си заедно – без комплекси за свобода, надмощие, его…
От тях винаги е струяла хармония, обич и най-вече уважение, макар и да са имали леки спречквания понякога, което си е съвсем в реда на нещата. Тези хора винаги са се грижили за семейството, за общото. За тях кариерата никога не е била на първо място. Звучи утопично, но не е. Това са съвсем реални примери за истинската и продължаваща цял живот любов. Тази, която си заслужава да я пазиш с цената на живота си. Истинската любов, заради която си заслужава да правиш компромиси. И заради която искаш да преглътнеш егото си и да продължиш напред малко по-мъдър и малко по-добър.
В дългите връзки понякога буквално спираме да забелязваме човека до нас. Започваме да го приемаме за даденост, като част от декора. А и той нас. Не си обръщаме достатъчно внимание и сякаш сами прогонваме щастието и любовта от живота си. Отдалечаваме се един от друг. Все по-малко си говорим, не споделяме.
Ежедневието погубва емоционалността ни.
Както вече споменах, този сценарий не ми допада.
И за да не се случи подобно нещо и на мен, и истинската любов в живота ми, всеки ден преосмислям нещата.
Уча се от грешките си.
Не се страхувам да правя компромиси.
Казвам на човека до мен, че го обичам и че е истински важен за мен.
Не го приемам като моя собственост.
Ако се хвана, че се опитвам да ограничавам свободата му по някакъв начин – спирам. Оставям го да диша. Да има свое лично пространство.
Старая се да не го обсебвам. Искам да е свободен да споделя с мен това, което той иска да сподели. Да ми казва това, което иска да знам.
След изпепеляващите страсти в истинската любов идва уважението. И то е наистина най-важно от всичко.
Всяка форма на насилствени действия спрямо човека до нас дава обратен резултат. Поне аз така си мисля. Никой не може да те обича насила. Любовта или я има или не. Средно положение просто няма. Или си срещнал истинската си любов, или продължаваш да я търсиш. Понякога това отнема цял живот…
Вижте още: Кое е това, което ни кара да обичаме?
