Съседите ми имат прекрасна масичка за двама на терасата. Не я ползват. Не съм ги видяла поседнали на кокетните столчета нито веднъж. Не изживяха и не споделиха очарованието на това свое притежание. В същото време аз, съседът им по тераса, мечтая да обзаведа своята по подобен начин. Не е голяма мечта, по-скоро скромна, но с голямо значение. Такова, каквото отдавам на малките неща в живота.
Каквото всички отдаваме, всъщност, но само докато ги постигнем. После спираме да се вълнуваме от тях. Или пък никога не сме можели, само сме мечтали, говорили и писали за тях. А когато ни се случват, сме улисани в други, по-важни мисли. Не че е фатално (стига да не сме прекалено отнесени, като пресичаме), ала да живееш по този начин, пропускайки малките неща, е проява на абсолютна липса на вкус!
Защото малките неща са подправките на живота
– може и без тях, но с тях вкусът е… завършен, специален, наш.
И тук не ви говоря за уникални и романтични изживявания като онзи път, когато лежахте преплели крака и ръце на пода. А за вечерите, в които си лягате по различно време и не успявате да си споделите нито вечерята, нито думите. Но сте все пак в едно легло и има заради чие хъркане да си слагате тапи в ушите. Защото това са малките неща.
Не първият гол плаж, първата баня със слънчева вода, първото изправяне на сърфа или първият огън на открито. Те са екзотика и ако все пак са ви се случвали, за тях определено знаете, че са били специални моменти, и сте усетили, че са ви направили щастливи. Но какво ще кажете, ако бяха ежедневие, ако ви говоря за всички следващи плажове, бани, сърфове и огньове?
Не е въпросът да забележите и запомните изгревите и залезите на морето и в планината. Тях всеки ги помни (и поства). А да надигнете уморените си клепачи над нивото на телефона към изгревите и залезите от прозореца или на път за вкъщи. Да обърнете внимание на събуждането с първите лъчи, преди тях или много след като са прорязали тъмнината. На будуването в необичаен час на нощта, който за вас е станал обичаен. На заспиването рано-рано на дивана. На познатия глас в телефонната слушалка. Той е чудо, припомни си го – майка ти, приятелите ти, колегите ти са днес тук, сред нас, и те търсят.
Те са живи, ти си жив, животът е чудо!
Да не те боли зъб, да нямаш температура, да не си настинал – също е чудо. “Когато ме боли зъб, откривам, че да не ме боли зъб, е прекрасно“, пише известният дзен монах Тик Нят Хан в свое есе, публикувано тази година в Книга за духа, изд. Кибеа. “Но когато не ме боли зъб, не изглеждам особено щастлив. Затова, ако се вгледам дълбоко в настоящия миг и осъзная, че имам неболящ зъб, това вече ще ме направи много щастлив.”
Забелязали ли сте, че програмата за авторедактиране на български, подчертава отрицателните думи като “неболящ”? Не сме успели да ги интегрираме в речта си, не сме им намерили място, смислено приложение. А Тик Нят Хан често ги използва. Защото вярва, че “практиката на осъзнаване на онова, което не е не-наред, е нещо чудесно”.
Но и да изпитваш болка не е чак толкова зле
Напомня ти, че имаш зъби, имаш тяло с работещ имунитет или здраве, което да посреща настинките. Че си още тук и можеш да забележиш гънките по напуканата кора на дънера, които ти напомнят на твоите бръчки или на ръцете на баба – доказателство, че сме неразривно свързани с природата.
С времето. С това, че то отминава, че не се повтаря, че не може да захожда назад, и така ни дарява с най-ценното в нашия живот – миговете. Малките неща. Които му придават големия смисъл.
Като чайовете, които сгряват дланите ти, когато е студено. Като млякото с какао насаме вкъщи. Или кафето с приятелка дори когато нямате нищо ново да си кажете.
Като сълзите, че някой си тръгва. Защото означават, че ти е било хубаво и има какво да ти липсва. Като “чао”, изречено към морето през септември.
Като “здравей” за въздуха, който вдишваш, нагазил по улиците на детството. За първите паднали листа и кестени всяка есен и за първите напъпили цветя всяка пролет, за първите снежинки и за първия ден, в който кожата ти не усеща температурна разлика с въздуха.
Като размяната на усмивки със случаен минувач. Като детския смях у дома. Или в съседния двор.
Като откритието, че не можеш да си оближеш лактите. Или че можеш да сготвиш нещо вкусно. И дори откритието къде на клавиатурата се намира ѝ!
Като безброй други неща
Малки, но достатъчно много, за да ни направят НАПЪЛНО щастливи. Изберете си няколко, които да забележите днес и с които да подправите живота си и утре.
Днес моят избор ще е душът на свещи. И палците на краката. Както пише Тик Нят Хан, обръщаме внимание на всичко, освен на пръстите си. “Всяка клетка в тези пръсти може да стане ракова, но те се държат чудесно и избягват този проблем. (…) Обикновено питаме “Какво не е наред?” и фокусираме цялата си енергия и внимание върху него, докато щастието ни все повече изтънява.“
Да не го допускаме! Да си изтъчем едно доволно дебело одеяло на щастието. Не казвам да го мъкнем навсякъде с нас – все пак има моменти, в които толкова емоционалност тежи. Но защо да не поседим, наметнати с него, на терасата?
