Главният герой в новата книга на Фредрик Бакман са тъкмо те, спомените. Откриваме ги, все по-откъслечни, в главата на един изплашен от Алцхаймер дядо. И сглобяваме пъзела на любовта му заедно с неговия внук. Или син, не си спомняме вече…
Паметта е коварно нещо. Толкова коварно, колкото само най-безценните неща могат да бъдат. Онези, без които губим представа кои сме. Така, както героят във Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг губи представа къде е.
Новелата на Фредрик Бакман – авторът, спечелил вече сърцата ни с Човек на име Уве, Баба праща поздрави и се извинява и Брит-Мари беше тук, е поредната буца, поднесена от шведа, която засяда в гърлото. За да започне бавно да се топи под формата на сълзи. С всяка страница,
с всяко парченце от спомените
на един възрастен човек. Който, както пише Бакман, е толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.
Неговата история, на пръв поглед, идва, за да ни разкрие специалната връзка между дядо и внук. История за общите им интереси и многото обич между тях. За това, как единият учи на по нещо другия.
Но гмуркайки се по-надълбоко в нея, виждаме дъно, покрито от страхове. Страхът и паниката, които идват със загубата на паметта например. Или пък с опитите да обясниш на едно момче какво се случва с дядо му. С усилията на един син да помогне на баща си в нещо, което е отвъд контрола и на двамата.
Там, сред тинята на паметта
обаче все още блещукат камъчетата любов, които ни спасяват. Заедно с разговорите, хората, които ще са винаги до нас да ни припомнят пътя към дома. А с него – и към нас самите. С тях ни е най-трудно да се разделим, нали? Ала ето че идва и техният ред да ги забравим.
И ето, че Бакман го прави. Отново!
Отново ни разплаква и държи сълзите ни до последната страница. Затова ни се струва като проява на милост, че Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг е толкова кратка. Почти като поезия. По-кратка май и от сбора на изписаните за нея коментари.
Затова, няма да се опитваме да ви я преразказваме. Авторът и без друго я е описал сам достатъчно кратко и ясно: „Приказка за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка.
Приказка за самото време
Докато все още разполагаме с него.“
Само ще ви предупредим, че макар да е хубаво да стоите надалеч от хора, които ви разплакват, с този тип е различно. Той ни среща с герои, които ни карат да се усмихваме, дори ни разсмиват, и които сякаш познаваме отвътре, макар да не са разменили и дума с нас. И въпреки това е толкова лесно да поплачем с тях. Особено когато държат връвчицата на ненужен балон.
За какво служи тя, ще разберете, ако отделите около час от вашето време за тази малка книга с голямо сърце.
10-те най-красиви момента от нея
събрахме за всеки случай тук – ако някой ден спомените ни изневерят …
„Как може да ти липсва някой, който все още е тук…“
„Който бърза да живее, бърза да тъгува.“
„Човек претърпява неуспех единствено ако не опита отново.“
„Всяка бръчка по лицето ми е сбогуване с теб.“
„До последния им ден заедно тя мразеше същите черти от характера му, които намрази още първия път, когато го видя под онова дърво. И продължаваше да обожава всички останали.“
„Първо губиш дребни неща, после по-големи. Започва с ключове и се стига до хора.“
„През целия си професионален живот той изчисляваше вероятности, а тя беше най-невероятното нещо, с което се беше сблъсквал.“
„Не ходим в космоса, защото ни е страх от извънземни. Ходим в космоса, защото се страхуваме, че сме сами.“
„Ето защо имаме възможността да глезим внуците си. По този начин молим децата си за прошка.“
„И не мисля, че трябва да се боиш от това, че ще ме забравиш. Защото ако ме забравиш, ще имаш възможност да ме опознаеш отново.“
