Все още си спомням детските си страхове. С годините те са се променили, но още са някъде там в мен и понякога напомнят за себе си. Вероятно дори са пораснали заедно с мен. И днес са различни. Днес съм различна и аз. Защото
има дни, в които всички скрити страхове се появяват
Опитват се да превземат, да отвоюват правото си на съществуване. Не искам да се спирам на причините. Причините, разбира се, са важни, но по-важна ми се струва мотивацията, с която преодоляваме появилите се страхове и продължаваме въпреки тях.
Понякога наричаме страховете с други имена – несигурност, тревога, невъзможност, неумение…
Безкрайно много са имената на страха. И може би точно в това е предизвикателството. Да наречем страховете си с истинските им имена, да се справим с тях, да открием важните неща и да надскочим себе си. А това е най-трудната и отговорна част. Отговорна към нас самите, към важните хора.
Като че ли няма по-задушаващо нещо от страха – от страха за близките хора, за това да не нараниш, да не разочароваш, да не се провалиш, да бъдеш откровен, да не загубиш… А страховете, като че ли забавят дишането, предизвикват всички сетива, карат всяка молекула в тялото да тръпне, предизвикват и биват предизвиквани.
Понякога страховете отрезвяват, понякога карат човек да се изгуби. И точно тук може би е най-важната част –
дали ще успееш да откриеш пътя към себе си
да възстановиш баланса си, да преглътнеш сълзите си или пък да се разплачеш, просто за да ти олекне и да приемеш предизвикателството, просто да опиташ да се справиш. Защото страховете уязвяват, изтъняват защитната ти броня, но те и показват една чиста наша страна, едно открито туптящо сърце, които може би дори самите ние не познаваме толкова добре.
Хубаво е, че не знаем какво следва. Още по-хубаво е, че понякога най-големите ни страхове водят до най-голeмите радости и се превръщат в откровения, мотивиращи светулки. Искам да вярвам, че моите страхове ми помагат да опозная себе си, да намеря по-добро решение, да се променя, а всяко едно тяхно проявление, дори предизвикващо виелица в душата ми, е просто предвестник на нещо по-добро.
Когато бях дете и се страхувах
беше достатъчно да ме прегърне човек, който ме обича
на когото мога да разчитам, да ми каже, че няма от какво да се страхувам, че ще се справя. Не мисля, че това се е променило. Във времето необходимостта от такава прегръдка се засилва и пораства, точно както порастват и страховете ни.
Дядо ми казваше, че на страха очите са големи и че човек трябва да преспи със страховете си, за да вижда по-ясно и да разбере, че не е толкова страшно, колкото му се струва. И сега като се замисля, слънцето залязва всеки ден и не се страхува да погледне от високо още на следващия с цялата си прелест и сила, та дори и понякога да е скрито зад облак.
Повече от Невена може да намерите на личния ú блог.
Прочетете още:
