Ние, българите, винаги сме смятали, че толерантността е наша национална черта. Че всички сме добри и разбиращи към различните от нас. Към хората в неравностойно положение, колкото и да не харесвам това словосъчетание, които ни заобикалят.
Но така ли е наистина?
Споделяме с вас едно искрено и неподправено, силно и емоционално писмо. Негов автор е Михаела Тюлева, за която преди време ви разказахме. Този път няма да я видим в ролята на обичана куклена актриса и асистент в НАТФИЗ. В този текст-писмо Михаела споделя неволите, с които наскоро се сблъска, и които, за съжаление, много хора ежедневно преживяват. Вижте мислите ѝ относно толерантността, семейството, приятелите, трудностите и любовта. Ще се радваме, ако споделите мнение по темата като коментар под текста тук или на страницата ни във Фейсбук.
“Преди време в семейството ми се случи нещо лошо. От онези лоши неща, за които си казваш:
“А, бе, на нашето семейство такова нещо няма да се случи.”
Обаче се случи. Удари ни като товарен влак, отнесе ни емоционално толкова силно, че още не можем да се наместим. Капсулира тревогата ни, пося я в нас, а тя започна да набъбва и да завзема все повече място. Тревожността ни стана толкова осезаема, че започна чак да се вижда, разговорите станаха кънтящи, дежурни, сълзите – постоянни. Не знаехме откъде да започнем и къде ще стигнем. Оказа се, че има в човешкия мозък такива
механизми на изключване от ситуацията
за които дори не бях подозирала, че са толкова силни и адекватни. Започна едно много сериозно двойно съществуване – във и извън болницата. Говоря в множествено число, защото всички от семейството ми и всичките ми приятели (нека са здрави завинаги) го преживяхме много тежко. Сестра ми се оказа в толкова ужасно здравословно състояние, че и без това неорганизираната ни здравна система не можеше да се справи. Въпреки всичко, лекарите бяха любезни и направиха всичко възможно да удължим престоя ѝ в болницата, защото просто нямаше как да се прибере.
Да обсъдим ли абсурдната ситуация, в която системата казва, че си здрав и трябва да те изпишат? Дали можеш да ходиш, а ако не можеш – дали можеш да си позволиш инвалиден стол? Ако не можеш – колко месеца чакаш да се отпусне такъв, след като преминеш унизителната социална оценка? Да обсъдим. Това няма да помогне на никого в подобно положение. Наложи се семейството ни да обикаля институции, администрации. Да обсъдим ли
придвижването на човек в инвалиден стол
в европейската ни столица? Т.е. да обсъдим невъзможността за преминаване. Но все пак, зареден си с енергия, със смисъл в помагането, имаш желание да разбереш с какво държавата може да помогне на човек в подобно състояние. Същата държава, на която този човек плащаше данъците си, докато беше здрав.
И, о, каква изненада! Можеш да получиш ортопедични обувки, намаление за БДЖ (ако не е фалирала дотогава), намаление за домашен телефон (какво ли беше това), евентуално антидекубитален дюшек, но много, много евентуално. Приблизително с това се изчерпва списъкът с помощ.
Много искам да кажа на хората и семействата, които сега са в такова положение: Не сте сами! Има и други като вас, само че сме толкова объркани и емоционално нестабилни, че никой даже не се замисля да сподели. Да знаете, че все пак има места, където да се получи помощ, подкрепа. Колкото и малко да са – има ги!
Да се върнем на толерантността обаче
заради която беше тази интродукция. Ние изобщо разбираме ли смисъла на това понятие? И, освен да го разбираме, усещаме ли го някак? Има ли в нас, хората на съвременния свят, някаква частица доброта? Останало ли ни е нещо, което да осмисли по друг начин съществуването ни? Умеем ли все още да разчитаме понятия като съпричастност, състрадание, помощ?! С колко ли хора на ден се разминаваме, поглеждаме ги, отминаваме, а душите им викат “помощ”, очите им са влажни, а сърцето свито? Обаче ние подминаваме.
Все баналности, ще кажете. И да, ще бъдете прави. Преди това да сполети моето семейство, смея да твърдя, че винаги съм намирала начин да помагам на различни хора и деца в различни ситуации. Но не за хвалба иде реч, а за това, че съсипващото, непосилно бреме на битието се стоварва върху теб и ти не само не можеш да помогнеш, а и няма шанс изобщо някой да помогне. От придвижването по улиците, изчакването и качването в асансьора, отношението на държавните служители в администрацията, до коментара на потенциален хазяин:
“А, не, тука нек’ви инвалиди да ми се моткат…”
Искате ли още?
Да си толерантен, значи да зачиташ различния. Самият факт, че има някой, който е различен от останалите, автоматично трябва да води до акт на особено внимание, на помощ, грижа, обич в нечовешки размери. Да изровиш от дълбоката си душа цялата вселенска любов, с която сме заченати, да я трансформираш, да я дадеш, да се изчерпаш, да плачеш от безсилие, да събереш смелост и да помолиш за помощ ПРИЯТЕЛИТЕ! И тогава да разбереш, че има смисъл.
Има смисъл
да живееш живота си достойно и честно
защото баланс в природата и във взаимоотношенията все пак има. Невидим, но осезаем именно в такива моменти. Да не можеш да възприемеш вълната от доброта, да се задъхваш от цялата любов, да плачеш с усещането, че не си сам и че можеш, можеш, можеш… да продължиш да обичаш и да вярваш. И да живееш. Започнах да пиша за толерантност, а всъщност отново стигнах до най-важното:
ЛЮБОВ!
Безценни мои приятели! Никога няма да намеря думите, с които да обясня колко сте ми важни, колко чудесни и добри хора сте, каква прекрасна енергия и любов получихме от вас! Винаги съм вярвала безразсъдно и безрезервно в ДОБРОТО у човека. Някак винаги съм била сигурна, че моя лична мисия е да намирам именно това добро, да го пазя, да му помагам да се намери и да се превърне в нещо наистина голямо и значимо. Вие, безценни мои, сте доказателство, че не съм вярвала напразно. Благодаря ви! И бъдете здрави!”
Не сме толерантни!Ние не търпим различното, или поне не се опитваме да го разберем.Тъжно е, някак подтискащо ми действа, когато започна да разсъждавам на тази тема.За това се свивам като костенурка в корубата си и се надявам никога, ама никога да не ме сполетява подобно нещастие.Нямам сили да се боря, имам сили да помагам……….и го правя.