“Как се казваш?” Вярвате или не, отговорът на този въпрос понякога може да бъде много труден. Свикнали сме да приемаме, че речта ни протича по един и същи начин – плавно, без прекъсвания и повторения. Това обаче не е така при хората, които заекват. Обвито в странна мистичност, явлението заекване присъства в човешката история от много векове. Вероятно всички познаваме или сме срещали хора, които заекват. В България те са около 80 000. Да бъдеш различен винаги е предизвикателство, особено у нас и особено в свят, в който плавната реч е наложен отдавна стандарт и присъства навсякъде.
Не сме чували телевизионен водещ да заеква, нали?
Особеностите ни имат различни измерения. Сякаш рядко допускаме, че бутонът ни за толерантност понякога трябва да свети дори само за да чуем какво има да ни каже човекът срещу нас.
Да говориш с някого, който заеква, означава да пречупиш представата си за времето. Давайки време и търпение, даваме на себе си и на другия възможност да общуваме. Защото накрая винаги това, което казваме е по-важно от начина, по който го казваме. Душите ни се крият в думите. Замислям се, колко ценно е да говориш с някого, който преодолява страховете си и застава пред теб заеквайки, само за да може думите му да
достигнат до теб.
У нас почти няма разработени терапии за хората, които заекват, и обществото и институциите все още не приемат нарушената плавност на речта като сериозно предизвикателство при възрастни. За някои явлението
заекване може да звучи сладко и чаровно, но за други
може да бъде причина за дискриминация и за сериозни емоционални проблеми. Всички сме свикнали да слушаме плавна реч и когато реалността ни удари и някой срещу нас заеква, не винаги реагираме по подходящия начин. Защото не знаем как и защото никой не говори за това. А трябва.
22 октомври е Международният ден за информираност относно заекването. Нека да се замислим – колко е важна комуникацията за нас и колко време сме склонни да отделим, за да може всички гласове да бъдат чути. Защото времето е относителна величина, а стойността на думите е това, от което наистина се нуждаем, и което ни докосва най-дълбоко.
“И отново, как се казваш?”
Аз съм този, който има куража да каже кой е. Чийто глас се чува винаги, когато имам какво да дам на този свят. Аз съм този, който се обича. Който уважава собствените си особености и им дава свобода да бъдат. Аз съм този, който уважава другите и тяхната различност. Независимо дали заеквате или не, бъдете този човек!
Автор на есето За силата да кажеш кой си е нашият читател Атанас Димитров. За себе си той казва:
“Завършил съм психология. Исках да разбера какво в мозъка ми кара речта ми да заеква. Все още не съм разбрал, но научих много за себе си. И за другите. Всеки от нас притежава толкова много настроения – от депресия до еуфория и любов. Всички проявяваме тези състояния и те са това, което ни прави живи. Не избягвам нито едно от тях. На 32 съм и все още се чувствам, като че младостта ми тепърва предстои. Мечтая и се стремя да оставям следи. Понякога успешно, понякога не – но никога не спирам.
Заеквам, откакто се помня. Личният ми опит с това нарушение е, че заекването може да бъде бич, но може да бъде и отправна точка за вътрешно развитие. Минал съм (минавам) и по двата пътя. Гледам на себе си като на човек, нуждаещ се от постоянен контрол и терапия на речта си, за да може да комуникира. Много е важен моментът, в който осъзнаваш, че имаш нужда от професионална помощ. От друга страна, гледам на заекването си като на причина да се занимавам с неща, които да го конфронтират. Благодарение на нуждата ми да утвърждавам себе си като различен се срещнах с невероятни хора, много от които се превърнаха в приятели. Работих в неправителствения сектор, занимавах се с доброволчество. Много от важните неща в живота ми са се случили като резултат от поредния личен проект за преодоляване на страха да говоря.”
