Бях на 15, когато принцеса Даяна загина в автомобилната катастрофа в парижкия тунел. Седях пред телевизора и гледах траурната церемония. Не помня точно случващото се в главата ми, но помня колко сълзи произведох онзи ден. Наистина надминах себе си.
Беше ми адски мъчно и това специфично празно усещане, което те залива, когато някоя душа напусне този свят, ме държа на стенд бай в емоционален капан доста дълго време.
Като оставим настрана моментите на личен дисбаланс, в които човек спокойно може да се просълзи и в магазина за домашни потреби (тру стори!), има една закономерност –
масова скръб за популярните лица, които ни напускат
И независимо колко далечни са ни, не можем да избягаме от чувството на безпомощност, усещането за несправедливост и истинската болка, която само смъртта може така силно да предизвика.
Достатъчен брой мъдри глави се занимават с този феномен на човешката психика, наречен страх от смъртта. И вероятно са прави – чуждата смърт несъзнателно ни подсеща за нашата собствена. Неизвестното е плашещо, парализиращо и когато се сроди с неочакваното, винаги ни обърква плановете за безгрижно съществуване.
Последните години бяха особено наситени с объркани планове. А черната статистика на 2016 г. тепърва набира скорост. Според статия на BBC (която Lifebites.bg сподели с вас преди дни) причината за големия брой разделили се с живота си популярни личности тази година е от една страна – все по-големият брой световни звезди, с които медиите ни запознават и неволно привикваме, а от друга – бейби бумът в годините между 1946 и 1964 г. Най-възрастните от родените тогава днес влизат в своите 70 г.
Родените като мен, през 80-те обаче, в голяма степен са формирали отношението си към музиката, личните си предпочитания и нагласата към живота като цяло под влияние точно на същите звезди. Още помня как някъде между 4-ти и 6-ти клас се събирахме в една съученичка, която имаше това чудо на техниката – видеото, и гледахме касетки с Thriller на Майкъл Джаксън. За мен това беше една нова и непозната вселена, в която всички бяхме нагазили до колене. Та чак до днес.
Много от връстниците ми са се идентифицирали с една камара яки изпълнители. Така е било и в детството, така е и сега – е, малко под друга форма, но пак се идентифицираш с някой.
Това, което гледаш и слушаш влиза в твоя свят без филтър и заживяваш с неговата енергия
докато стане естествена част от теб. Когато гледаш Спасители на плажа – започваш да тичаш и на забавен кадър; когато лекарят от Ах, този джаз пуши – пушиш и ти; а когато четеш за Далай Лама – спираш месото и започваш да медитираш. Виж, само от филмите за възрастни няма кой знае колко трайни наслоявания… но и това е спорно.
Днес толкова сме свикнали да сме облъчени от информация и бързо да асимилираме получените факти, че главата ни се е превърнала в изчислителен център. Забравяме колко е важно да избираме какво постъпва в нас, като си мислим, че изпускаме динамиката на живота. И трябва да се случи нещо необратимо, за да ни заболи сърцето и да се спрем. И да си спомним коя част от нас си е отишла с него.
[Вижте още: Смърт на снимачната площадка]
Да, всички имаме своите лични спомени с напусналите ни през годините – аз лично имам с Бари Уайт и Уитни Хюстън, и с Робин Уилямс, Принс и кой ли още не. Изобщо няма нужда да сме ги познавали реално, защото те винаги са били част от нас, както ще бъдат. Да, фактът, че ги няма ни шокира, защото
историята на известните е наша. Освен легенди те са и хора
И щом на тях се случва неизбежното, какво остава за нашата скромна персона, в един още по-скромен ъгъл на света. Не плачем за известните, а плачем за себе си, защото за пореден път сме се провалили в това да ръководим съдбата си с маниакалността на фелдфебел и да подреждаме категорично живота си със старанието на перманентно страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство.
Сега нека си пуснем силно любимото си и най-лично парче на Принс, да се усмихнем на възможността ни да го слушаме, да кажем на близките си, че ги обичаме, ама сега веднага, да се погледнем в огледалото и да приемем всичко, което то ни предлага. Защото имаме само него. И само сега.
