Ей така, докато си чакаш на светофара и си цъкаш в телефона, газовата бутилка гръмва и колата ти започва да гори. Но инстинктът за самосъхранение е по-слаб от порива да довършиш хипер, мега, бомбастично важното нещо на телефона и реагираш с около 30 секунди закъснение. За толкова може да си се превърнал и във фойерверк… докато си цъкаш на телефона!
Ей така ми започна седмицата – тичайки с все сила далеч от потенциалния фойерверк на едно сутрешно натоварено кръстовище. Споменът за кратък нежно-съскащ разговор между шеф и подчинен на тема “Защо не си вдигаш телефона, докато караш” нямаше как да не изплува от краткосрочната памет. И едно не толкова отдавнашно признание:
“Понякога се улавям, че карам с 20 км/ч, защото отговарям на имейл или чета поредната глупост в служебния чат. А хората ми свиркат, някой може и да ме отнесе…”
Дългосрочната памет извади друг разговор: “Качвам се в колата, не ми звъни. Знаеш, че не вдигам телефона, докато шофирам”. И после телефонът изхвърча със засилка към задната седалка.
Някак си се преплетоха с гледката на пламъци под капака на автомобила; на шофьора, който настойчиво продължава да шари с пръсти по екрана; на лишената му от адекватност и нездраво забавила се реакция, в която не участваше пожарогасител. Насред едно сутрешно натоварено кръстовище.
Какво, за Бога, беше по-важно от живота, че успя да блокира тотално
мозъчната дейност извън телефона
и да направи на пух и прах цялата вселенска убеденост, че неволевият порив да се спасиш е по-силен от всичко! Не се уплаших, нищо, че тичах. Ядосах се! На човека, защото не знам дали е глупак, или случаят е друг, който е по-свързан с телефона, отколкото с живота си. До пълно вцепенение.
Ядосах се на наложеното, самоналоженото, несъзнателно отгледаното в домашни условия и не знам какво още разбиране, че трябва да сме на линия по всички възможни канали за комуникация. По всяко време на денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината. Без дори намек за лично пространство. За да не изпуснем нещо спешно. Дали е важно, изобщо не е тема на разговор, защото когато колата гръмне, важното вече придобива друго съдържание.
Бесен ритъм, в който сами се вкарахме и който непрекъснато ускоряваме, а паралелно с това ненавиждаме. Клониране – едновременно да сме навсякъде, а всъщност никъде ефективно. Защото нищо не търпи отлагане, нищо не може да почака. Всяка глупост, независимо какво високопарно име ще ú сложим за оправдание, е от спешен порядък.
Стига, човече!
Изключи звука на телефона и го метни на задната седалка, преди да завъртиш ключа. Всичко може да почака. Всичко! Служебните имейли могат да почакат. Обажданията могат да почакат. Разборите на предишната вечер и уговорките за следващата могат да почакат. Захаросаните любовни обяснения с гаджето могат да почакат. Всички звуци, които настойчиво валят от телефона, могат да почакат.
Всичко може да почака! Нищо от това няма значение пред живота! И удивителните в края не са просто знаци, а истински крясъци. Защото за 30, 20, 10 секунди, за един нищожно кратък миг всичко свършва и дали си бил на линия, докато си шофирал, за да поемеш поредното послание от “спешен” порядък, няма никакво значение. Особено за спасителните екипи, които се опитват да попречат на живота да си отиде от теб. Дори на живота не му пука и подминава небрежно. А спешното и неотложното увисва във въздуха. Защото все пак може да почака. Въпрос на граници.
