“Имаш здравословна доза егоизъм. Това е добре. Като психолог ти го казвам.” Това бяха думите на позната, с която разговарях за живота си след раздялата с бащата на детето ми след дългогодишна връзка. Аз, говорех ли, говорех какво правя за сина си и за майка ми.
Изведнъж тя ме прекъсна с въпроса: “А, какво правиш за себе си?” “Ходя на спорт, срещам се с приятелки – на кафе, на чаша вино, пътувам сама, чета книги, които ме пренасят в друг свят.” Остана видимо доволна от моя отговор. Не бях занемарила себе си и личния си живот в името на детето. Разказах ú и за целите, които съм си поставила. Кимаше одобрително.
Тя беше може би първият човек, който открито приветства факта, че отделям време за мен самата и че като искам да спортувам нагласям графика на детето така, че да успея да отида на тренировка. Че освен да мисля за детето, мисля и за себе си и си осигурявам нещата, от които имам нужда. Признавам си, че понякога, когато излизах с приятелки и се забавех, се чувствах виновна, че не съм отделила това време за детето си.
Прибирах се, гушках го, целувах го
а още на следващия ден се опитвах да компенсирам, като осигуря забавление и за него. Този период продължи около 2 години. Тогава съдбата ме срещна с една изключителна жена – адвокатка, при която бях отишла на консултация. “Не се чувствайте виновна, че се срещате с други хора, а не сте до детето си непрекъснато. Така вие обогатявате себе си, а след това, като се приберете вкъщи, обогатявате и него.” Това се превърна в лайтмотив за мен. Обогатявам себе си, а после и детето.
Оттогава насам не се чувствам виновна, или поне не толкова много, за времето, което отделям само за себе си. Четох различни книги и видях, че в днешно време психолозите са “за” егоизма. Че човек трябва да уважава и цени на първо място себе си, за да може да го прави и за другите. А, мен
цял живот ме бяха учили да не бъда егоист – защото е лошо
Още като деца майка ми ни караше с брат ми да си разделяме шоколада поравно. А, аз винаги му давах повече, защото той е по-голям. И така аз израснах като споделяща, разделяща, а егоизмът ми беше напълно чужд.
Сега попадам в графата самотна майка и хората се изненадват колко добре изглеждам след семейния разрив, през който минах. Няколко месеца след раздялата една приятелка, като ме видя отбеляза въодушевено точно това. А на мен ми идеше да я попитам: “Защо трябва да изглеждам зле?”
Просто след раздялата започнах да мисля повече за себе си. За това какво аз искам, как го искам, че искам аз да бъда щастлива, а не някой друг. Не приемам обвиненията на хората, които смятат, че трябва само да бъда майка и нищо повече. Та, нали това е само една от социалните роли на жената, защо хората очакват аз да се изчерпя с нея? Да, аз съм майка – любяща, отговорна, старателна, дори орлица. Но всеки от нас трябва да може да бъде щастлив и сам със себе си, своите хобита, приятелства, пътувания, мечти и цели. Още повече една самотна майка.
