Вероятно сте чували поне веднъж в живота си псевдонима на Светозар Димитров – Змей Горянин. Възможно е и да сте чели написани от него творби. За съжаление обаче, много българи не са. Дали защото не четем достатъчно и не се интересуваме от старите книги, дали защото дълго време писанията му са били забранявани и недостъпни за читателите… Или просто защото понякога хора като него, макар и с доказан талант и принос за националната ни идентичност, просто биват изритвани и забравени от обществото, защото… просто така се получава.
Змей Горянин: Житейски път и творчество
Светозар Акендиев Димитров се ражда на 11 януари 1905 г. в Русе. По време на младежките си години учи в мъжката гимназия в родния си град. По това време прави и първите си стъпки в писането. През 1923 г. негови стихове са отпечатани в списание Светли зари. След като завършва училище, започва работа като чиновник (каквито са и родителите му) в общинското земеделско стопанство, а по-късно и в местната печатница Учител. През 1930 г. се преселва, заедно със семейството си, в София. Даровитият писател и поет започва работа като счетоводител в Храноизнос – националната дирекция за закупуване и износ на зърнени храни. Но не след дълго става част от екипа на Дирекцията на печата към Министерство на външните работи и изповеданията. Същинският творчески възход в живота на Змей Горянин настъпва през 1942 г., когато той най-сетне
се отдава изцяло на литературна дейност
Талантът му е многостранно развит. Пише стихове, разкази, романи, повести, хумористични и сатирични текстове, пътеписи, пиеси и не на последно място – изявява се като литературен критик и преводач. Лайтмотив в повечето му произведения е българската история и най-вече събитията около националноосвободителните борби.
Русенецът избира за псевдоним звучното име Змей Горянин
Това понятие идва от руския фолклори се използва за митично многоглаво чудовище, което може да лети, да бълва огън и най-често живее в планините. Руският термин често се използва и по нашите земи. Змей Горянин е най-популярният псевдоним на Светозар Димитров, но той използва и много други. Тези, за които знаем са цели 18 на брой. Аждер, Акиндин, Марин Василев, Дикий, Барин, Змей Горянин, Змея Пепелянка, НЕ Крилов, Камен Къшов, Захария Лютаков, Стоимен Найденов, Ваклин Ралев, Сипей, Димитър Соколов, Селестен, Станимир Станев, Богдан Стоев, DIC.
Много от писанията, излезли изпод перото на Змей Горянин, са отпечатани в книги, наброявщи над 50. Много четени и популярни са тези с историческа тематика. Например Кнез Иван Кулин (1936), Бачо Киро (1937), трилогията Дунавът тече (1938), Силата на робите (1939) и др. Голям интерес сред читателите предизвиква и автобиографичната му книга Червеният хотел. Емблематична е също повестта му Ний умряхме – да живей народа. Мнозина пък го свързват първосигнално с текстовете му за деца. Внушителен е и броят на публикуваните от него статии в многобройни вестници, списания, брошури и други издания на българския печат.
Подробност, която малко хора знаят, е, че освен за творенето на текстове, Змей Горянин посвещава голяма част от времето си и на една
друга своя страст – колекционирането на марки
(филателията). Двамата с Елин Пелин са съавтори и редактори на сп. Българска марка. А скритият талант на литературния Змей е дърворезбата, която често практикува. През 1942 г. Змей Горянин става за кратко цензор в Дирекцията по печата. Две години по-късно, след деветосептемврийския преврат, Отечественият фронт завзема насилствено властта в Царска България. През април 45-а
Змей Горянин е осъден на една година затвор от Народния съд
Обвинението – че като цензор е спирал книгите на прогресивни автори и е съдействал за разпространението на шовинистична пропаганда. Книгите на писателя попадат в Списъка на фашистката литература. Копията им са иззети от библиотеките и много от тях са унищожени. Когато излиза от затвора, негови колеги – писатели, сред които Христо Радевски, Младен Исаев и други, го съветват да се разкае публично, за да бъде реабилитиран, но русенецът категорично отказва да го направи и заявява:
„Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.“
Така за дълъг период от време творчеството му остава на практика недостъпно за читателите и лека-полека потъва в забрава. През 1945 г. е помилван, но му е забранено да пише повече под популярния си псевдоним – Змей Горянин. За репресиите срещу себе си казва:
“Туй не сме – онуй не сме: остана ни само една вина, че сме българин, обединист, идеалист, фантаст и мечтател с фалшиви схващания и въобще с национални идеали – вина значителна, за която ний не сме знаели, че ще плащаме разноските.“
Змей Горянин: Писателят в расо
Неслучайно си позволявам да използвам тази метафора. Змей Горянин прекарва последните седем години от живота си като доброволен заточеник в Осеновлашкия манастир Рождество Богородично, намиращ се край село Елов дол, община Своге. Православният мъжки манастир е по-известен за хората като Манастир Седемте престола. Талантливият български творец се обръща към вярата и религията в години, когато те са отричани и забранявани от властите. Продължава да пише, макар че творбите му не стигат до читателите по това време. Но има още една любопитна подробност за този период от живота на Змей Горянин. Той започва
да изпитва силно влечение към езотериката
Негов съмишленик е самият действащ по това време игумен на манастира Христофор Клопов. Двамата успяват да си набавят много окултни книги и създават голяма езотерична библиотека на територията на Седемте престола. Нещо, което е в разрез с религиозните схващания, които се проповядват там.
Бунтар, фашист, циник, престъпник, изменник –
и множество други епитети, с които се правят опити Змей Горянин да бъде унизен, обиден, пренебрегван и мразен от хората… А творчеството му да си остане все такова – непознато, далечно, незачитано, презряно, недостъпно. Но то говори съвсем друго. Както само по себе си, така и за личността и
силата на характера на българския позабравен с времето текстописец
Змей Горянин си отива от този свят през есента на 1958 г. и е погребан в старопланинския манастир, в който живее до смъртта си. Надписът на надгробния му камък гласи:
Змей Горянин 1905–1958
„Душата ми копней за тишина
сърцето ми тупти безспир за мир
зове ме горда Стара планина
и сгушения в нея манастир.“
И неговите думи още отекват в планинските хребети. На гърба на плочата е изписано истинското му име Светозар Димитров.
Вижте още: Соц: Когато бананите зрееха на Нова година
